Дейвид Морел - Нарушители

След невидима светкавица проехтя гръм. Аманда и Вини бяха вперили погледи в Бейлинджър и го слушаха, ужасени.

— Значи сега ти се превърна в популярен психолог, след като се провали като войник и като посредствен полицай? — попита гласът.

— Аз бях детектив. И предполагам, че при всички тези проучвания, дето си правил за мен, не си разбрал какви престъпления съм разследвал. Или просто си си наложил да пренебрегнеш това, защото не ти се е искало да мислиш за своя проблем. Аз разследвах сексуални престъпления, Рони. Мога да видя какво става в главата ти, приятелче, а там е истинска клоака.

Рони — това име също му напомняше нещо.

— Имам снимка — ти и Карлайл — каза Бейлинджър в радиотелефона. — Отзад се вижда датата: 31 юли 1968-а. Месец по-късно е изчезнала Айрис Макензи. В края на същата година Карлайл е затворил хотела, освободил е персонала и е заживял тук сам. Или може би не е бил сам? Рони. Защо това име ми напомня за нещо…

Бейлинджър прелисти полицейската папка. После намери страницата и името едва не му извади очите. То го накара да потръпне. „Роналд Уитакър“.

— Какво? — попита гласът.

54.

— Рони. Роналд. Четвърти юли 1960 година. Роналд Уитакър.

— Млъкни! — каза гласът.

Отекна гръмотевица.

— Ти си Роналд Уитакър.

— Млъкни, млъкни…

Сред плющенето на дъжда Бейлинджър чу силно тропане отдолу. Не идваше откъм капака, а от по-далече. Вдигна пистолета, отключи капака и с очилата за нощно виждане съзря витото, обагрено в зелено стълбище.

— Млъкни, млъкни! — изкрещя Рони.

Докато яростното блъскане продължаваше, Бейлинджър се спусна внимателно по стълбите и надникна през разбитата стена в опустошената всекидневна на Даната.

Тропането идваше откъм барикадираната врата и беше достатъчно силно, за да разбута натрупаните мебели.

— Майка ти е умряла — каза Франк в радиотелефона. — Баща ти е блудствал с теб.

— Толкова ще те боли, че ще ме молиш да те убия! — извика Рони иззад вратата.

Бейлинджър влезе във всекидневната на Даната и насочи пистолета към вратата. Продължаваше да говори по радиотелефона, но тихо, за да накара Рони да си мисли, че е все още в мезонета.

— След това баща ти е решил да припечели няколко долара от теб, довел те е тук, в хотел „Парагон“, за Четвърти юли и те е дал под наем на друг извратен тип.

— Няма да те слушам!

— Онзи се е опитал да те подкупи с бейзболна топка, ръкавица и бухалка. След това баща ти се е върнал в стаята с парите. Бил е пиян, заспал е. Ти си му размазал главата с бухалката, удряйки го двайсет и два пъти. Рони, на твое място щях да го ударя петдесет, сто пъти. Не мога да ти опиша колко ми е жал за това малко момченце. Направо се вбесявам, като си помисля какво са му причинили. Сърцето ме боли за изгубеното му детство.

Дъждът трополеше отвън. Отново отекна гръм.

— Но аз мразя онова, в което то се е превърнало, Рони.

— Името ми е Уолтър Харигън!

Бейлинджър стреля по посока на гласа. Веднъж, два пъти… В средата на вратата куршумите пробиха дървото.

Отскочи встрани само миг преди част от тънката стена да рухне с трясък от два изстрела на ловна пушка. Сачмите се разлетяха по посока на мястото, откъдето бе стрелял.

Една от тях улучи ръката му над рамото. Надмогвайки болката, той стреля вляво и вдясно от дупките в стената. Зави към стълбищната шахта, когато чу как в тъмнината зад дупките Рони отново зарежда пушката.

„По дяволите, измами ме! Накара ме да изхабя патрони! Останаха ми само пет!“ — помисли си с гняв Франк.

Чу се прашене от радиотелефона.

„Рони се цели по посока на звука!“ — напомни си Бейлинджър. Когато радиотелефонът отново изпращя, той се затича нагоре по стълбите. Отекнаха два изстрела и сачмите затракаха по металните стъпала под него.

— През дупките не се вижда светлината от миньорската ти лампа — прозвуча гласът от радиотелефона на Бейлинджър. — Сега разбирам. Докато твоите приятели отвличаха вниманието ми, ти си слязъл долу при труповете и си взел очилата им за нощно виждане.

Франк се спотаи в отвора на вратата, тук Рони не би могъл да го улучи.

— Намерих експлозивите, които си скрил под труповете — каза той в радиотелефона.

— Е, има един, който не си намерил — отвърна гласът.

Тътен разтърси сградата. За миг Бейлинджър си помисли, че това е още една силна гръмотевица. Но стените се разтресоха — трясъкът идваше някъде отвътре. Едва се задържа на крака. Усети как ударната вълна го блъсна.

Над него Аманда извика: