Дейвид Морел - Нарушители

— Защо е всичко това?

— Аз ще се опитам да взема другите очила за нощно виждане.

Вини кимна, но Бейлинджър не знаеше дали ще се справи.

— Аманда, заключи капака след мен. Ще го отвориш само когато чуеш две почуквания, след това три, след това едно. Ще можеш ли да го запомниш? Две, три, едно — нареждаше шепнешком Франк.

— Ще запомня.

— Вини, секунди след първия изстрел хвърли нещо на пода в стаята за фитнес. Гледай да си далече от мястото. Опитай се да го накараш да стреля пак. След това стреляй в отговор и иди в друга стая. Продължавай да му отвличаш вниманието. Но всеки път стреляй само по веднъж. Патроните ни трябват. Ще можеш ли да го направиш?

— Нямам друг избор.

— Ако успея да взема тези очила за нощно виждане, ще имаме много възможности за избор. — Бейлинджър се надяваше, че гласът му звучи убедително.

След като бяха далеч от дупките в пода на медицинския кабинет, те можеха спокойно да включат миньорските си лампи. Бейлинджър тихо прекоси кухнята, библиотеката стаята за наблюдение и най-накрая стигна до спалнята. Впери поглед в заключения капак. Знаеше, че вратата към апартамента на Даната оставаше барикадирана, за да не може Рони да влезе и да стреля по всеки, който се опита да слезе по стълбите.

Но дали той вече не беше я отворил?

Бейлинджър взе пистолета от Вини, а след това направи знак на Аманда да отключи и отвори капака. Насочи оръжието, когато светлината на миньорската му лампа прониза мрака на стълбищната шахта. Нямаше никой. Дишайки по-спокойно, той върна пистолета на Вини.

— Започвай да броиш до петдесет.

Той се спусна по стълбището и направи знак на Аманда да затвори капака. Когато я чу да го заключва над главата му, изпита ужасното усещане, че слиза в ада.

Мирисът от кръвта на професора изпълваше открития коридор и всекидневната на Даната. Бейлинджър броеше секундите точно както Вини: три, четири, пет… Усещайки как тъмнината го притиска, той пропълзя по-надолу. Мебелите стояха все така струпани пред вратата и това мъничко го окуражи. Откачи чука от колана си и тръгна да слиза от шестия етаж към петия. Отправи се към тайния коридор, като размахваше чука пред себе си, проверявайки за опъната остра тел. Ослуша се за шуртенето на водата, стичаща се в стълбищната шахта, но не чу шум. Явно покривът в тази част на хотела беше здрав.

Насочи лъча на лампата си по протежение на тъмния коридор. Стори му се, че вижда нещо, което седеше неподвижно в края. Изпълниха го подозрения, но нямаше време да провери какво е то. Продължавайки да брои, стигна до четвъртия етаж и продължи надолу. Въздухът стана по-хладен.

От радиотелефона се чу пращене — Рони отново се опитваше да го дразни, за да го принуди да реагира и да използва гласа му като мишена. Но Бейлинджър вече се намираше твърде далеч от него.

Продължаваше да брои.

Включи радиотелефона, знаеше, че Рони ще чуе същото пращене.

— Значи си още жив — каза гласът. Макар че Бейлинджър бе намалил до минимум звука, ехото в стълбищната шахта усилваше този глас. — Чудех се дали съм те улучил.

Миньорската му лампа се въртеше по спираловидното стълбище, докато той стигна до третия етаж, продължавайки да размахва чука в сумрака пред себе си.

Пак се чу пращене.

Франк натисна бутона за връзка, приближи радиотелефона до устата си и опря присвитите си длани от двете страни, стараейки се да изолира ехото.

— Карлайл е страдал от агорафобия. Все се чудех защо един човек, който се страхува от открити пространства, ще напусне хотела и ще се застреля на плажа. Нямаше логика. Но сега разбирам, че нещо друго го е ужасявало още повече.

Бейлинджър беше сигурен, че вече е преброил до петдесет и отгоре. „Вини, за бога, направи каквото ти казах!“ — примоли се мислено той.

— Аз не съм го наранил — каза гласът.

— Ти не си бил добър син.

— Гласът ти звучи по-различно.

Бейлинджър си представи как Вини, следвайки дадените му инструкции, увеличава звука на радиотелефона и го поставя на пода. Представи си как Рони вперва поглед нагоре по посока на високия глас на Бейлинджър. Изведнъж от радиотелефона се чу изстрел на ловна пушка. Франк трескаво се ослуша за далечния звук от стрелящ в отговор пистолет. Но в хотела отекна гръмотевичен тътен, разтърси стълбищната шахта и той не чу нищо друго, дори пращенето на собствения си радиотелефон.

Дъхът му секна, когато с чука, който държеше пред себе си, докосна нещо. Той коленичи, видя кръв на стълбите и насочи лъча на миньорската си лампа. Ето къде беше здраво опънатата тел! От тъмната кръв върху нея телта изглеждаше почти незабележима в сумрака.