Дейвид Морел - Нарушители

— Аманда, колко близо се намирам до парчетата стъкло?

— Около три метра и половина.

„О, не! Ще ми трябва безкрайно много време! Опитай пак! Движи се!“ — заповядваше си Франк.

Отекна гръм. След това зловеща тишина обгърна хотела. Но между гръмотевицата и поривите на вятъра Бейлинджър дочу нещо друго — далечно, едва доловимо, откъм стълбищната шахта.

Приличаше на изстрел.

— Какво беше това? — попита Вини.

— Не мисли за него.

„Напред! Движи се! — Като събра всичките си сили, Бейлинджър избута стола още сантиметър напред. — Три метра и половина? Прекалено далече е, няма да стигна“ — мислеше си той.

Проехтя още един изстрел.

И още няколко — бързо, един след друг.

— Бог да ни е на помощ — изпъшка Вини.

В този миг Бейлинджър дочу писъци, които идваха някъде отдолу и отекваха по-силно в стълбищната шахта.

— Моля те, Боже, помогни ни! — простена Вини.

Франк се напрегна и измести стола още няколко сантиметра.

— Почакай — каза Аманда.

— Какво има?

— Ще се блъснеш в една масичка за кафе. На нея има свещ, ще я събориш.

„Ще подпалиш пожар и ще изгорим живи, преди Рони да е дошъл да ни отреже главите“ — помисли си Бейлинджър. Усещаше, че всеки миг ще полудее. Искаше да закрещи така, че сградата да се срине.

— Къде е масичката?

— На около двайсет сантиметра встрани от стола ти.

Отново долетяха писъци откъм стълбището.

— Къде е свещта?

— На най-близкия до теб ъгъл на масичката.

„Никога няма да стигна до счупеното стъкло“, помисли си той. Усещайки, че е на ръба на пълното изтощение, помести стола в друга посока.

— Ще се блъснеш в масата! — изкрещя Аманда.

— Това искам. Трябва ми свещта.

В стълбищната шахта се възцари тишина. Бейлинджър простена, сви се и премести стола.

— Масичката е точно пред лицето ти — каза Аманда.

Бейлинджър пое дъх. Калъфката го задушаваше, усети да се стичат капчици пот върху горната му устна. Лейкопластът го пристягаше, но той можеше да свие лакти и да раздвижи долната част на ръцете си. Докосна гладкия метален крак на масичката. Потръпвайки от болка в лактите и раменете, той посегна по-нагоре и напипа стъкления ъгъл на масичката. „Още малко по-високо“ — помисли си той. Китките го боляха непоносимо, но се пресегна над масичката и извика от облекчение, когато докосна свещта.

Изтръгна я от поставката и я свали. Усети как восъкът капе по винтягата му. Като държеше свещта хоризонтално, той пъхна основата й между бедрата си и я стисна здраво. През тъканта на калъфката пламъчето се виждаше едва-едва, но Бейлинджър успя да се ориентира и да сложи овързаните си китки над него. Усети топлината през ръкавиците си.

Лейкопластът не гори, той се топи. Представи си как се образуват мехурчета и лентата се свива от топлината. Съсредоточи се, за да раздели китките си. Топлината се засили. Прониза го болка, но лейкопластът вече омекваше и се разхлабваше. Изведнъж китките му се разделиха. Бейлинджър дръпна ръцете си от пламъка и ги изви силно, за да ги освободи от останалия лейкопласт.

Замаян, той изхлузи пропитата с пот калъфка от главата си и жадно пое въздух. Беше великолепно, че вече можеше да използва и двете си ръце. Грабна свещта и приближи пламъка й до лявото си рамо, за да стопи лейкопласта, който опасваше гърдите му. Винтягата му припламна, усети изгарящата топлина. Премести свещта в лявата си ръка и с дясната угаси пламъчето.

Разнесе се воня от стопения лейкопласт. Повдигна му се, но той стисна устни и освободи раменете си. Трескаво се наведе надолу и разтопи лейкопласта, с който глезените му бяха завързани за стола. Олюлявайки се, се изправи на крака. Напрегнато се ослуша за още звуци откъм стълбищната шахта. После посегна да вземе парче стъкло, но забеляза един нож сред предметите, изсипани от раниците. Е, ножовете несъмнено са им били излишни! Някой е искал да отвори повече място за монетите.

В шахтата отекнаха стъпки.

Бейлинджър се спусна към Вини и преряза лейкопласта около раменете, китките и глезените му. Стъпките приближаваха, чуваха се все по-отчетливо в шахтата.

Вини взе едно парче стъкло от пода и изтича при Кора, докато Бейлинджър побърза да отиде при Аманда. Двамата режеха лейкопласта, за да освободят жените.

Блесна светкавица. Последвалият я тих гръм не успя да заглуши шума от изкачващите се стъпки. Бавни и премерени, те накараха Бейлинджър да настръхне. Някой се движеше много предпазливо и мъчително, сякаш беше пиян или дрогиран. Или пък беше толкова сигурен в крайния резултат, че нямаше защо да бърза.