Дейвид Морел - Нарушители

Усети, че Кора и Вини са до него със загасени лампи. Погледна към Аманда, която се бе свила трепереща във всекидневната. Скимтейки, тя продължаваше да произнася името на Рони.

— Кора, ти трябва да останеш с нея. Опитай се да я успокоиш.

Кора избърса сълзите от лицето си.

— Приличам ли ти на човек, който може да успокои някого?

Но въпреки това отиде при Аманда.

Докосна ръката й и тихо й заговори. Франк насочи вниманието си към обгърнатото в сумрак спираловидно стълбище. Чувстваше, че там, долу, има някой, който ги наблюдава.

— Той не е в дрешника. Няма го в спалнята и в банята — каза Тод, като се върна заедно с Мак и Джей Ди.

Мак грабна едно шише с вода от пода и я изпи половината.

— Може да ни се наложи да разпределим на дажби останалата вода — рече Бейлинджър.

— На дажби ли? — озъби се Тод.

— Аз трябва да… да се облекча — обади се Аманда.

— И аз — добави Кора.

— Какво ви пречи?

— Вие взехте шишетата, които използвахме за…

— Идете в банята. Няма да можете да пуснете водата, но какво от това?

— Не искам да оставам там сама.

— Аз ще дойда с теб! — ухили се Мак.

— Не, аз ще ги придружа — каза Вини. Той включи миньорската си лампа и направи жест на жените да го последват. — Ще ви чакам точно пред вратата.

Кора прегърна Аманда и я поведе към банята.

Бейлинджър забеляза как Мак не откъсва поглед от прозряната нощница на Аманда. Двете жени и Вини изчезнаха в тъмнината.

— Е, Франк, а сега какво ще правим? — попита Тод. — Някакви предложения?

— Използвай мобилния си телефон и се обади на полицията.

— Не си ли спомняш, че местната служба на 911 не отговаря? А за да се свържеш с ченгетата, ще трябва дълго да чакаш.

— Тогава позвъни в полицията на някой друг град.

— Да бе! Точно така. И вместо шантавия Рони, ще обвинят нас в убийството на твоето приятелче. Да не споменаваме за отвличането ви. Защо ли ми се струва, че имаме повече шансове срещу Рони?

— Не и досега.

— Защото не бяхме организирани допреди малко. Не знаехме с кого си имаме работа.

— И все още не знаете.

— Ще разберем, когато жената се върне и измъкнем някаква информация от нея.

Джей Ди взе една празна раница и влезе в трезора.

— Ама че вони тук.

Той започна да насипва монети в раницата. Чуваше се как тихо подрънкват.

— Имам още едно предложение — рече Бейлинджър. „Продължавай да ги караш да си мислят, че сме заедно“, каза си той. — Колекционерите няма да платят седемстотин долара за монета, по която има драскотини. Тези монети са идеални, а в момента той направо ги съсипва.

— Хей, задник такъв — извика Тод. — По-внимателно с монетите. Не ги драскай. Използвай таблите, пъхай ги заедно с тях. — После се обърна към Бейлинджър: — Преди малко бях объркан, трябваше да помисля, но сега всичко е наред. С нашите очила за нощно виждане ще издебнем Рони, преди той да ни забележи.

— А не ти ли е идвало наум, че и той може да има такива очила?

Тод се намръщи, татуировките му пак се раздвижиха. Шумът от стъпки го накара да се обърне към Вини, Кора и Аманда, които се връщаха.

— Разкажи ни за Рони — настоя той.

Лицето на Аманда се изопна.

— Той… — Жената прехапа устни, разтърсена от спомените, но си наложи да продължи: — Работя в една книжарница в Манхатън. Рони дойде при мен два-три пъти, държеше се приятелски. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Трябва да ме е проследил по пътя до дома в Бруклин, за да реши къде да паркира колата си и къде да се скрие. Няколко дни по-рано моят приятел се изнесе. Живеех сама в апартамента — нещо, което не можех да си позволя. Така се притеснявах за плащането на наема, че не забелязвах нищо, докато слизах от метрото и вървях към къщи.

— Кога се случи това? — попита Мак.

— Нямам представа. — Аманда потръпна. — Коя дата е днес?

— Двайсет и четвърти октомври.

— О, боже! — Гласът на Аманда секна. Тя се свлече на един стол.

— Какво има?

— Отвлече ме през нощта на четиринайсети юни. — Очите й блуждаеха, беше отчаяна и объркана. — Тогава книжарницата бе отворена до десет вечерта. Един писател даваше автографи. Тръгнах към дома в полунощ. Рони ме пресрещна на улицата. Носеше някакво парче плат, по-късно разбрах, че е било напоено с химикал. Притисна го върху лицето ми и изпаднах в несвяст. — Аманда отново дълбоко въздъхна. — Когато се събудих, лежах на леглото на горния етаж. Той седеше до мен и държеше ръката ми. — Тя притвори очи, наведе глава и потръпна, сякаш се допря до нещо отвратително. — Именно тогава ми обясни какво ще представлява новият ми живот.