Дейвид Морел - Нарушители

— Как изглежда мъжът? — настоятелно попита Тод. — Има ли оръжие? Ако най-накрая ни се наложи да се бием с него, какво трябва да очакваме?

— Стар е.

— Какво?

— Много по-стар е от мен, от теб. — Аманда погледна Бейлинджър, който беше на трийсет и пет години.

— На каква възраст е? — попита Тод.

— Не ме бива да преценявам, всички над четирийсетте ми изглеждат еднакво.

— Смяташ, че е над четирийсет ли? — уточни Бейлинджър.

— Ами сигурно…

— Много ли е стар? Не е възможно, щом те е надвил.

— Може би е на петдесет и няколко. Висок, слаб, болезнено мършав. Има някакво безстрастно изражение на лицето. Дори когато се усмихва, изглежда безизразно.

— Мършав тип, над петдесетгодишен! — Тод започна да изглежда по-уверен. — Ще се справим с него, и още как!

— Той е много силен.

— По-силен от това ли? — Тод й показа пистолета си.

— Той вдига тежести.

— Мършавите щангисти обикновено не ме карат да треперя от страх. — Тод погледна към Мак и Джей Ди. — Имате ли въпроси?

— Имаме — рече Джей Ди. — Защо се мотаем още тук?

Мак погледна със съжаление към Кора и кимна утвърдително.

— Точно така. Да приберем монетите и да изчезваме.

— Ами те! — попита Джей Ди.

— Ще ги завържем с лейкопласт за столовете — каза Тод. Той измъкна чука от ръката на Бейлинджър и го хвърли обратно върху купчината. — Ще оставим на Рони да се погрижи за тях. По този начин ще обвинят него. Дори и за убийството на онзи тип, дето ти го изхвърли през перилата.

— Моля ви — проплака Аманда. — Изведете ме оттук.

— Не можем.

— Помогнете ми!

— Ей, съжалявам, ама тъкмо заради теб тоя Рони се е ядосал. Ако се опитаме да те измъкнем, ще тръгне да ни преследва. Не сме чак толкова глупави.

— Копеле безмилостно!

— Е, щом ще се държиш така, сядай на тоя стол! — Тод я блъсна, а Джей Ди грабна ролка лейкопласт от купчината на пода.

— Сладурче, ти на другия стол! — нареди Мак на Кора.

— А бившият рейнджър — тук! — заповяда Тод. С последния стол беше подпряна вратата. — Дългоушко, застани до тези греди.

Джей Ди приключи със завързването на Аманда, като обездвижи напълно глезените и раменете й. След това отиде при Кора.

— Аз ще го направя — каза Мак.

Бейлинджър забеляза, че той опипва бедрата и гърдите й, докато увиваше лейкопласта около тялото й.

Тримата взеха раниците, а след това отидоха до трезора и натъпкаха джобовете си с монети. Под тежестта им издутите им сака и панталони увиснаха.

— Хич не ми се иска да мъкнем и радиотелефоните, но е по-добре да ги вземем, в случай че се разделим — размисли Тод.

Движейки се тромаво, те се върнаха до вратата. Тод я взе на прицел с пистолета, а Мак и Джей Ди отместиха мебелите. Мак отвори вратата и отстъпи назад.

Проеча гръмотевица. Дъждът трополеше по балкона. Нахлу хладен ветрец.

Тод извика, за да надвие шума на бурята:

— Рони, не се притеснявай! Няма да вземем с нас приятелката ти! Оставяме ти я! Получаваш и премия — харизваме ти и новите й приятели! Опаковани са като подаръци, за да можеш да им се порадваш! Всичко е наред, ние се махаме от пътя ти! Може би не знаеш, но тази сграда ще бъде съборена. От Службата за спасяване на имущество ще дойдат другата седмица. Ако прецениш, настани се на друго място. Оценяваш ли помощта ни? Съжаляваме, че ти се натрапихме, но не го приемай лично! Сега тръгваме, забавлявай се!

Тримата си сложиха очилата за нощно виждане и поеха към стълбището. Тод се поколеба и погледна Бейлинджър.

— Аз съм човек на изкуството, знаеш ли? Уважавам чуждите спомени.

Той прекоси стаята и влезе в спалнята.

Франк с усилие обърна глава и го видя да излиза оттам, държейки нещо в ръце.

— За да е пълна картинката, ти трябва това! — рече Тод, приближавайки се.

— Не! — простена Франк.

Той осъзна какво го очаква и напълно изгуби надежда.

Тод смъкна предпазната му каска и я захвърли.

— Моля те, недей! — Гласът на Франк секна.

Тод държеше калъфка за възглавница. Нахлузи я на главата на Бейлинджър.

Вонеше на старо и прах.

— Не — умолително изрече Франк. — Свали я.

— Че какво ще му е забавното иначе?

Изпаднал в паника, Бейлинджър чу как Тод прекоси стаята.

— Сбогом на всички! — каза Мак.

— Беше страхотно! — изсмя се Джей Ди.

Бейлинджър чуваше как те слизат по стълбите и шумът от стъпките им постепенно заглъхваше.

Спомените отново го връхлетяха: той седеше, вързан за дървен стол в мръсна бетонна сграда в Ирак, с чувал на главата, а единственият от неговите похитители, който знаеше английски, го заплашваше, че ще го обезглави. В онзи момент Франк беше сигурен, че нищо по-ужасно не би могло да му се случи.