Дейвид Морел - Нарушители

Сега осъзна колко много е грешал. В момента положението беше по-лошо. Проеча гръмотевица. Дъждът плющеше. Не можеше да види почти нищо през калъфката, освен слабата светлина на свещите и мътния лъч от миньорската лампа на професора, който едва се процеждаше през чаршафа, покриващ обезглавеното му тяло.

Да, това беше по-ужасно. Вързан за стола, останал без дъх под калъфката. Франк знаеше, че още трима души в стаята ги чака същата смъртна присъда. Палачът беше Рони. Не можеше да го види кога ще се появи. Нямаше да чуе стъпките му заради вятъра, гръмотевиците и плющенето на дъжда. Рони можеше да стои пред него в момента и да се готви да замахне с онова нещо, с което бе отрязал главата на професора.

Бейлинджър дишаше учестено, по челото му се стичаше ледена пот, предчувстваше, че този път няма да оцелее. Дрехите му се бяха просмукали с пот, беше му ту горещо, ту студено. Треперейки, той си помисли, че животът му все трябваше да свърши някога, не можеше да трае вечно. Беше успял да го продължи с една година след Ирак, а това не беше малко. Една година в повече, отколкото бе очаквал. Но ето че неговото „сега“ отиваше към края си.

Гръмотевица разтърси сградата. Дали Рони не стоеше изправен пред него, готов да замахне с косата или със сабята, или с касапския си нож? Дали щеше да усети удара, преди от гърлото му да бликне кръв?

Герой — така го беше нарекъл Тод. Герой. Но това беше шега, подигравка. „Всяка нощ се мятам, измъчван от един и същи кошмар. Събуждам се изтощен, страхувам се да стана от леглото. Трябваше да събера всичките си останали сили, за да си наложа да дойда на това прокълнато място. Но силите ми свършиха. Герой ли? Кучият му син! Остави ни да умрем, нахлузи и тази калъфка на главата ми. Но няма да допусна да се измъкне! Ще го намеря, ще го проследя, ще го стисна за гърлото…“, заканваше се мислено Франк.

— Вини! Чуваш ли ме? — Гласът на Бейлинджър беше приглушен от калъфката.

— Да — отвърна сломено мъжът.

— Можеш ли да се движиш? Огледай се за някой пирон или назъбена дъска, за да протриеш лейкопласта!

— Много е стегнат!

Бейлинджър чу някой да ридае. Отначало помисли, че това са собствените му потиснати ридания, но след това разбра, че идват от Аманда.

— Аманда, не се запознахме. — При дадените обстоятелства това изглеждаше налудничаво, но той трябваше да се опита да я успокои. Ако смятаха да се измъкнат от това положение, нямаше да могат да го направят с някой, който е изпаднал в истерия. — Казвам се Франк, а онзи там е Вини. Кора е момичето до теб.

Риданията на Аманда секнаха. Бейлинджър усещаше, че тя е объркана.

— Е, сега, след като се запознахме, искам да направиш нещо за мен. Мислиш ли, че ще можеш да разлепиш лейкопласта и да станеш от стола?

— Опитвам се.

Франк почака. Плувнал в пот, той усещаше колко бързо лети времето.

— Не, много е стегнато — изхленчи тя.

— Кора, чуваш ли ме?

— И аз не мога. Докато това копеле ме опипваше, наистина е залепил много здраво лейкопласта.

„Какво ще правим?“ — питаше се Бейлинджър. Горещият му дъх изпълваше калъфката, не му достигаше въздух. Напрегна се да си представи разположението на предметите в стаята, за да открие нещо, което би могло да им помогне. Стъкло! На пода имаше парчета от масичката, която беше счупил.

— Аманда? Виждаш ли парчетата стъкла на пода? Някъде по средата между мен и Вини са.

Последва мълчание.

— Да, виждам ги.

— Наистина имам нужда от помощта ти.

Бейлинджър се заклати, премествайки тежестта си от едната страна на другата, но тежкият стол не помръдна. Опита по-силно и по-бързо и столът се разлюля. Внезапно загуби равновесие и преди да успее да се подготви за удара, столът се катурна на една страна.

Стресна се, започна да търка главата си в килима, надявайки се да свали калъфката, но от потта платното бе залепнало за главата му.

Нямаше време! Привиждаше му се, че Рони в момента се е надвесил над него с безизразната си усмивка, която бе описала Аманда. И вдигнал ножа, се забавляваше с жалките му усилия…

„Сега! — каза си Бейлинджър. — Пълзи!“ Макар че глезените му бяха здраво залепени с лейкопласт, той можеше да се движи, като свиваше долната част на тялото си и изтегляше бедрата си напред. Опря дясното си рамо в килима до коляното си и направи невъзможното, за да избута стола. Тялото му отново се обля в пот. Стенейки, Бейлинджър усети как столът се премести малко.

„По-силно, напрегни се още!“ — каза си той. Рамото и коляното му горяха от търкането в килима. Столът се приплъзна още малко. Бейлинджър се задъхваше. Капчици пот се стичаха по лицето му под калъфката.