Дейвид Морел - Нарушители

— Рони е бил! — простена Аманда.

— Стената потрепери, стрелях там, откъдето идваше звукът. После тропането се премести и аз отново стрелях в него. Изведнъж то се чуваше по цялата стена, а аз стрелях ли, стрелях. Мак и Джей Ди изтичаха нагоре по стълбите, аз ги последвах. Завой след завой. Въртяхме се в кръг. Някъде отгоре чух писък. Мак падна към мен. Краката му бяха отрязани. Кръвта му шуртеше. Той падна в пространството между стълбите и перилата. „Какво го преряза?“, изкрещя Джей Ди. Не успях да отвърна нищо. „Да вървим към стаята с трезора! — завика Джей Ди. — Поне знаем как да излезем от нея!“ Той затича нагоре по стълбите. Но изведнъж се строполи. И неговите крака бяха отрязани. Кръвта му бликна. Помислих, че съм си изгубил ума. Исках да бягам, но си казах, че трябва да забавя ход, за да открия какво има на стълбите. Тръгнах много бавно нагоре, като размахвах пистолета пред себе си, и точно тогава я докоснах.

— Какво докосна?

— Една тел, опъната през стълбите. Стегната, тънка, дори с очилата едва можех да я забележа. Добре че я докоснах с пистолета. След това я допрях с пръст. Господи, беше толкова остра, че трябваше само мъничко да помръдна, за да ми пререже пръста!

— Тел като бръснач — каза Бейлинджър.

— Може и наистина да съм си изгубил ума. Промуших се под телта. Започнах да се изкачвам бавно по стълбите, като размахвах пистолета пред себе си, за да не попадна на друга тел.

— Оставил си Мак и Джей Ди живи долу?

— При подобен кръвоизлив едва ли са останали живи още дълго.

Откъм дъното на стълбищната шахта долетя писък.

— Както изглежда, някой от тях все още е жив — каза Франк.

Чу се още един писък.

— Всички сме си изгубили ума — проплака Кора.

— Но как е могъл Рони…

— Последвал ви е по стълбите — отвърна Бейлинджър.

— Бил е зад нас? — Тод го погледна стреснато.

— Когато сте стигнали долу, той е опънал телта над вас. След това е използвал скрита врата, за да влезе в централната част на хотела. Блъскал е по стената, за да ви накара да се паникьосате и да изтичате обратно по стълбите.

Тод извади мобилния си телефон.

— Какво правиш? — попита го Вини.

— Обаждам се на брат ми в Атлантик Сити. Той ще съобщи на полицията. Ще намери помощ.

— Най-накрая реши, че е по-добре да отидеш в затвора, отколкото да се изправиш срещу Рони, така ли? — с презрение попита Кора.

— Брат ми ще ме спаси. — Тод набра номера и притисна телефона до ухото си. — Брат ми ще доведе ченгетата тук. — Заслуша се и простена: — О, не, не!

— Какво стана?

Над покрива отекна гръм.

— Няма връзка! — каза Тод. — Тая шибана буря пречи на връзката!

— Май трябваше да се обадиш малко по-рано, а? — подхвърли Вини с пламнало от гняв лице. — Сега трябва да те завържем с лейкопласта за тоя стол и да оставим Рони да прави с теб каквото си иска.

— Но няма да го направите. — Тод ги изгледа уплашено.

— Сигурен ли си? Смяташ, че не съм достатъчно вбесен ли?

— Не можеш да си го позволиш, сега сме дружки — отчаяно промълви Тод. — Не загряваш ли? Трябва да се държим един за друг. Имате нужда от помощ.

— Франк, натъпкахме каквото можахме от снаряжението в раницата — рече Вини. — Останалото закачихме на коланите си. Открих и папката с полицейските доклади в един джоб. Сигурно не са знаели, че е там, иначе щяха да изхвърлят и нея. Искаш ли сувенир? — Вини му подаде една монета.

Бейлинджър я взе в ръка, усещайки тежестта й, дебелината й, идеалните й ръбове. От едната й страна беше изобразен величествен орел. От другата — Статуята на свободата. Златото сияеше. Пишеше: ДВАДЕСЕТ ДОЛАРА. НА БОГ СЕ УПОВАВАМЕ.

— Това е страхотна дума: сувенир. Означава, че може и да доживеем да си я спомняме. Има надежда. — Франк целуна монетата и я пъхна в джоба си. — Може би ще ми донесе късмет.

— Това снаряжение оставихме за теб — посочи Кора.

Той си сложи колана. Закачи на него един радиотелефон, чука и шише с вода.

— Къде е лостът?

— Казах ти, че беше у Мак — отвърна Тод.

— Проклетник! — Бейлинджър огледа газомерите и ги остави. Това вече беше излишен лукс. — Ето и още нещо, което можем да зарежем. — Той посочи захвърления на пода воден пистолет.

— Дай го на мен — каза Кора и го поднесе към лицето си, сякаш се надяваше, че по него са се запазили следи от мъртвия й съпруг. Но сбърчи лице от мириса на оцет.

Аманда изглеждаше премръзнала.

— Ето, вземи моята винтяга. — Вини наметна раменете й.

Тя я облече върху нощницата си, поглеждайки го с благодарност. Винтягата беше достатъчно дълга и покриваше бедрата й.