Дейвид Морел - Нарушители

— Пет групи ли? — попита Тод. — Преди малко ти беше сигурен, че са четири.

— Оставете професора на мира, той ни насочи! Ако това е вярната комбинация, вече си е спечелил правото да поживее още малко!

Сърцето на Бейлинджър се присви. И той се бореше само за това — за правото да поживее още малко. Но този път, въпреки тътена от гръмотевиците, който така много напомняше за приближаващи експлозии, нямаше да дойдат рейнджъри да го спасят.

— Покажи ни — каза Мак и ръцете му плъзнаха по раменете на Кора.

Тя не забелязваше нищо, очите й се взираха неподвижно някъде в полумрака.

Бейлинджър изтича до трезора и се опита да закрепи клатещата се миньорска лампа на каската си.

— Вини, прочети ми числата!

Този път той започна обратно: наляво 11, надясно 11, наляво 71, надясно 39, наляво 14.

Тримата похитители пристъпиха в коридора и лъчите на фенерчетата им се насочиха към него. Избутаха Вини пред себе си.

— Хайде завърти ръчката, юнако. Дръпни вратата — заповяда Джей Ди.

„Моля те, Боже, моля те“, помисли си Франк и натисна ръчката.

Изведнъж Джей Ди изкрещя.

Като се обърна рязко, Бейлинджър видя как една тъмна фигура връхлетя върху Джей Ди и го събори на земята.

— Ти уби моя съпруг! — Кора беше взела един пепелник и го удряше с него. — Тоя изрод затри съпруга ми!

Джей Ди изстена.

Светлините неистово заподскачаха, чертаейки странни фигури в тъмнината.

— Изрод! — Кора се прицели с пепелника в зъбите на Джей Ди, той вдигна ръка, посрещна удара с китката си и отново простена.

— Не се меси! — Тод насочи пистолета си към Бейлинджър.

— И през ум не ми минава.

— Тя е твоето гадже — рече Тод на Мак. — Мислех, че я наблюдаваш. Оправи се с тая кучка!

— Махни я от мене! — кресна Джей Ди, яростно бранейки лицето си.

— Изрод, изрод! — Кора замахна с пепелника към челото на Джей Ди.

Но той блокира удара й.

Мак я сграбчи и се опита да я дръпне назад, но яростта й беше по-силна, отколкото очакваше. Изтръгна пепелника от ръката й, но тя го заудря с юмруци.

— Наистина не ми се ще, но трябва да я фрасна. — Мак взе лоста. — Ужасна загуба.

— Не! — извика Бейлинджър. — Аз ще я спра!

Той се хвърли към Кора и тя попадна между завързаните му ръце като в примка. Започна да се бори, за да се измъкне, но Франк се извърна настрани и я отдалечи от Джей Ди. Стисна я здраво с цялото си тяло.

— Ти май свърши някаква работа — промърмори Тод.

— Тя ви е нужна, не я убивайте — извика Бейлинджър.

— О, да, особено на мен! — обади се Мак. — Но след това…

Джей Ди се изправи на крака, като бършеше кръвта от устата си.

— Дайте ми лоста.

— Не, вие имате нужда от нея! Ние всички ви трябваме! Помислете за златните монети!

— Стига празни приказки! — разгневи се Мак. — Дори ако съществуваха, тези златни монети са без всякаква стойност… Ние не можем да влезем в проклетия трезор.

— Не! Стори ми се, че чух прищракване при набирането на цифрите. Мисля, че го отворих.

— От самото начало ни лъжеш!

— Ако успея да отворя сейфа, ако ви покажа златните монети, всички ние ще ви трябваме.

— Че за какво?

— За да носим монетите! Те са тежки. Ще имате нужда от помощ, за да ги пренесете до долу и после през тунелите. Иначе ще ви трябва два пъти повече време. Няма да можете да се измъкнете оттук, преди да се е развихрила бурята.

— Смяташ, че са чак толкова много ли?

— А защо иначе Даната е сложил тук толкова голям трезор?

Тод и Мак се спогледаха.

— Мак, направи го ти! — каза Тод. — А аз ще се погрижа тази тайфа да не стори нещо нередно.

Бейлинджър усещаше страшно напрежение, избликналият адреналин бушуваше в гърдите му така, сякаш всеки миг щяха да се пръснат.

Стискайки лоста, Мак сложи джобното си фенерче под мишницата, за да може да сграбчи дръжката на трезора.

„Няма минало, няма бъдеще. Моето настояще свършва“ — помисли си Франк.

Мак яростно натисна няколко пъти дръжката. Вратата на трезора помръдна. Времето сякаш спря.

— Невероятно, дявол да го вземе! — възкликна Мак. Дръпна се назад, за да може да отвори навън вратата.

Лампите на Бейлинджър и Вини осветиха вътрешността на трезора. И фенерчетата на Тод, Мак и Джей Ди бяха насочени към него. Тътен от гръмотевица проеча през счупения тавански прозорец. Хотелът сякаш потрепери. След това настана абсолютна тишина, като че ли всички спряха да дишат.

Златните монети блеснаха в метални табли върху рафтовете, наредени от горе до долу върху цялата дясна стена на трезора. Повече монети, отколкото някой от тях би могъл да си представи! Идеално съхранени, непокътнати. Не бяха прашасали, излъчваха меко сияние, сякаш поглъщаха светлината, насочена към тях.