Дейвид Морел - Нарушители

— Ето един тип, дето знае, че парите са всичко! — възторгна се Мак. — Ако имаш мангизи, не само ще платиш сметките за лечението на стареца. Ами и Холи Лъжливата курва ще е твоя.

— Сигурен съм, че е така — каза Тод. — Ето я шестстотин и десета стая.

Имаше табелка с надпис: НЕ ВЛИЗАЙТЕ.

Тод натисна вратата, но тя се оказа заключена.

— Нищо чудно. — Бейлинджър полагаше усилия да поддържа разговора. — Кора и Рик не успяха да намерят ключовете за няколко стаи, включително за шестстотин и десета. Липсващите ключове сигурно са на затворените стаи.

— Е, ако се чудиш защо ти и твоите приятели сте още живи, една от причините е, че вие ще свършите тежката работа. Ние хич няма да се напрягаме.

— Но това не е единствената причина — каза Мак, гледайки към Кора.

— А и старецът ще ни помогне да се вмъкнем в трезора — обади се Джей Ди. — Оставете го на пода.

Бейлинджър и Вини го послушаха, като настаниха професора колкото бе възможно по-удобно. Бейлинджър изпита облекчение, че може да стои прав, без да подпира някого. Искаше му се ръцете му да бяха свободни, за да може да ги разтрие.

— А сега отворете тази врата. — Тод светна с едно джобно фенерче.

— Но как? — попита Франк.

Тод насочи пистолета към него. Светлината го накара да примижи.

— Адски ми е неприятно, когато ми възразяваш.

— Рик, Вини, елате да ми помогнете.

Носът на Рик бе покрит със съсирена кръв и изглеждаше ужасно.

Макар че китките му бяха залепени с лейкопласт, Вини успя да натисне дръжката, но вратата не помръдна.

— Аз ще натискам, а вие се опитайте да я разбиете!

Мак се засмя.

— Сега сме равни. Те ще работят, а ти ще си стоиш.

Бейлинджър и Рик се засилиха и едновременно удариха с рамене вратата. Стената се разтресе. Отстъпиха назад и повториха, последва гръм и трясък, но вратата не помръдна.

— Като че ли има метална сърцевина. — Рамото на Бейлинджър пулсираше от болка.

— Не ми пука, ако ще да е от стомана. Отворете я!

— Сега е мой ред да натискам дръжката — каза Рик и избута Вини настрана.

Той се присъедини към Бейлинджър, двамата се засилиха и удариха вратата с цялата си тежест.

— Можем да я блъскаме цял ден — изпухтя Франк. — Няма да помръдне.

— Е, най-добре е да измислите как да я отворите — каза Тод, — защото започвам да губя търпение. А когато изгубя търпение…

— С лоста. Това е единственият начин. Или с чука.

— А може би ще искате да ви дадем и ножове, за да си прорежете път през стената. Или пък — пистолета, за да стреляте в ключалката — ехидно подхвърли Мак.

— Не мисля, че това ще е от полза.

— Радвам се да го чуя — каза Джей Ди. — За миг си помислих, че искате оръжие.

— Трябва ни само лостът.

— О, определено. У кого е лостът?

— У мен — каза Мак. Обръснатата му глава отразяваше светлината от лампата на Бейлинджър.

— Дай им го!

Мак измъкна лоста от раницата си.

— Е, момчета, нали няма да ви хрумне да използвате това нещо срещу нас?

— Просто искаме да отворим вратата.

— Защото, ако ни нападнете, знаете какво ще се случи, нали?

Всички замълчаха.

— Не, струва ми се, че не знаете — каза Джей Ди. — И трябва да ви покажа.

Джей Ди се приближи до групата. Изведнъж сграбчи с една ръка Рик за врата и пъхна другата си ръка под колана на гърба му.

— Ей, какво правиш!

Но Джей Ди вече буташе Рик с всички сили към перилата.

— Не! — извика Франк.

Този път, като стигна до ръба, Джей Ди не избута Рик обратно. Вместо това се засили, внезапно спря и блъсна Рик през перилата.

— Нееее!

Рик изчезна в тъмната бездна. Пронизителният му вик заглъхна.

Настана мъртва тишина.

Някъде долу се чу приглушен трясък. Ехото замря.

Бейлинджър сякаш онемя. Имаше чувството, че виси в пространството между два удара на сърцето. Не можеше да помръдне.

Мълчанието наруши Джей Ди, който впери поглед във фоайето шест етажа по-надолу.

— Какво знаете вие? Виждам малка светла точица — лампата му е оцеляла след падането.

— Как беше онзи стар виц? — обади се Тод. — Не падането те убива, а приземяването.

— Е, кукло, сега аз ще танцувам с теб — каза Мак.

Кора се свлече на пода. Устните й едва се раздвижиха и промълвиха:

— Не.

В светлината на миньорската си лампа Бейлинджър забеляза безумството в погледа й.

— Не! — прошепна тя.

Вените на шията й изпъкнаха. Писъкът й изпълни шестия етаж, заглушавайки свиренето на вятъра в дупките на таванския прозорец.