Дейвид Морел - Нарушители

— Да, шизофрения. Нищо чудно, че хотелът не е носил печалба. Трябва да е изглеждал старомоден дори за времето, когато е бил построен.

— На практика той още тогава се прочул като хотел от друга епоха. — Конклин посочи с жест обстановката наоколо — Тъй като интериорът си останал твърдо в 1901 година, с времето думата „старомоден“ вече звучала по-скоро като „исторически“, а и като „пътуване в миналото“. Персоналът носел униформи от началото на века. Порцелановите блюда и позлатените прибори си останали същите, както и менюто. Музиката, която свирели в балната зала, била от същия период, а музикантите носели характерните костюми. Всичко било от друга епоха.

Бейлинджър се взираше в сенките.

— Трябва да е било истински шок за някой гост на хотела, който се е качил горе, включил е телевизора и е видял как Джак Раби застрелва Лий Харви Осуалд. Или престрелки във Виетнам. Или бунтовете по време на конгреса на демократите в Чикаго. Но може би Карлайл не е позволявал да има телевизори в стаите?

— Позволявал е, но с неохота. Гостите не са искали да се връщат чак толкова назад във времето. Но по онова време Озбъри Парк вече бил западнал и хората почти престанали да идват тук.

— Дяволски тъжна история — въздъхна Бейлинджър. — А всички тези обекти, които изучавате, все така добре ли са запазени?

— Много ми се иска да беше така. Но групите за спасяване на имущество и вандалите често оскверняват сградите, преди да успея да се добера до тях. Например наркомани отдавна да са откраднали полилея и големите мраморни саксии на входа. И тук стените щяха да бъдат изписани с разни гнусни графити. Това пълно оцеляване на хотела се дължи изцяло на предпазните мерки, които е взел Карлайл. Погледнете тези снимки.

Групата се обърна към едната стена, по която висяха черно-бели образи. Под всяка снимка имаше потъмняла медна табелка: 1910, 1920, 1930, чак до 1960 година. На всяка се виждаха фоайето и празнично облечени гости. Но макар че то си оставаше все едно и също и стилът и разположението на мебелите се запазваха, стиловете в облекло, то рязко се сменяха — по-тесни или по-широки ревери, по-дълги или по-къси рокли, по-тесни или по-надиплени.

— Но липсва снимка на гостите през 1901 година, когато е бил построен „Парагон“ — забеляза Кора, която се разхождаше из фоайето, шарейки с лъча на фенерчето наоколо. — Аз мога да си ги представя — движат се бавно, говорят тихо, роклите шумолят, жените носят ръкавици… и чадърчета. Мъжете не биха и помислили да се появят без сака и вратовръзки. Имат джобни часовници, прикрепени с ланци. Някои носят бастуни. Други — гамаши върху обувките си, за да ги предпазят от пясъка на дъсчената пътека на плажа. Влизайки във фоайето, те свалят меките си или сламени шапки, ако са си позволили малко по-небрежно облекло на морския бряг. Приближават се до рецепцията.

Кора направи същото.

А междувременно Рик отиде до двойната врата на входа и я огледа.

— Както казахте, професоре, вътрешните врати са метални. — Той се опита да я отвори, но не успя. Приближи се до един прозорец и отмести прогнилите завеси. При което отново отскочи, защото излетя още една птица, този път някъде откъм горната част на завесите. — Проклетият под е покрит с курешки! — недоволно изръмжа Рик. Той огледа металния капак зад завесата. С усилие освободи един болт, опита се да го помести, но не успя. — Споменахте, че вандали са изпочупили прозорците. През дупките трябва да са проникнали дъжд и сняг, ролките са ръждясали и не помръдват. Е, поне никой не може да види светлината вътре.

— А ако някой от охраната случайно мине наблизо, няма и да ни чуе — каза Конклин.

Рик притисна ухо до капака.

— Не мога да доловя тътена на вълните от плажа, нито дрънченето на онази ламарина в жилищния блок. Цялото това място е само наше. Но как, за бога, птиците са влезли тук?

В този миг се разнесе метален звън.

Кора стоеше зад рецепцията, поставила ръка върху куполовидната камбанка от неръждаема стомана, която някога е блестяла. Обърната с лице към групата, тя свали предпазната си каска и рижата й коса заискри в светлината на фенерчетата им. Зад гърба й се виждаха оплетените в паяжини отделения за пощата. В някои от тях имаше късове хартия.

— Добре дошли в хотел „Парагон“ — тържествено каза тя. Изглеждаше още по-красива в светлината на насочените към нея фенерчета. — Сигурна съм, че ще прекарате приятно, няма по-хубав хотел в целия свят. — Кора пъхна ръка под плота на рецепцията, извади дървена кутия и я постави отгоре, вдигайки прах. — Но това е най-натовареният ни сезон — конгреси, сватби, семейни почивки… Надявам се, че сте си направили резервация. Господине? — Тя погледна към професора.