Дейвид Морел - Нарушители

— Всъщност той се е самоубил.

Групата притихна.

Бейлинджър набързо надраска нещо в тефтерчето си под оскъдната светлина.

— Използвал е ловна пушка и изстрелът направо е отнесъл темето му — поясни професорът.

Дъхът на всички сякаш пресекна.

— Бил е отчаян поради тежкото си здравословно състояние ли? — попита Франк сред възцарилата се тишина.

— Докладът за аутопсията беше сред документите, които прегледах — каза Конклин. — Карлайл е бил в невероятно добра форма за мъж на деветдесет и две благодарение на строгия здравен режим и на програмата от физически упражнения, с които се опитвал да компенсира хемофилията. Не е оставил бележка. Никой не могъл да обясни защо се е самоубил.

— Умът му е бил в толкова добра форма, колкото и тялото — каза Рик. — Иначе не би могъл да скрие намеренията си от прислугата.

— През последните години от живота си Карлайл не е имал никаква прислуга.

— Сам се е грижил за себе си в това огромно място? — учуди се Кора.

— Но ако е бил сам… — Вини изглеждаше объркан.

— Искаш да кажеш, как са го намерили? — обади се Конклин. — Вероятно за първи път през живота си той напуснал хотела посред нощ, слязъл долу на плажа и там се застрелял. Още тогава Озбъри Парк бил така западнал, че намерили Карлайл едва на следващия ден по обяд.

— Как човек, страдащ от агорафобия, ще слезе на плажа за първи път през живота си, за да се самоубие? — невярващо попита Бейлинджър. — Това не ми звучи логично.

— Полицаите се чудели дали не е бил убит — разясни професорът. — Но по-рано през нощта било валяло, а на плажа се виждали само следите от стъпките на Карлайл.

— Звучи зловещо — каза Кора.

— След самоубийството на стареца неговите лични книжа били прибрани за съхранение в семейната библиотека на Карлайл. Тя представлява складово помещение в сутерена на една сграда в Манхатън, която всъщност е била бившата семейна къща. Тръстът на Карлайл е заемал сградата, докато не останал съвсем без средства.

— Сред личните му книжа е и дневникът, така ли? — заинтересува се Франк.

— Да. Когато избрах хотел „Парагон“ за тазгодишната ни експедиция, направих обичайните проучвания и разбрах за складовото помещение. Управителят на тръста ми позволи да прегледам материалите. Той се е опитал да се свърже с различни университети, за да наддават за книжата. Явно е сметнал, че съм упълномощен от моя университет да участвам в търга. Книжата бяха на мое разположение за един ден. Именно тогава открих дневника.

— Значи това не е било просто слух, а наистина има трезор в апартамента на Даната? — попита Бейлинджър.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че никъде не се споменава трезорът да е бил премахнат.

— По дяволите, тази експедиция ще се окаже по-интересна от обикновено! — Вини потри доволно ръце. — Е, разбира се, ще трябва да открием в кой апартамент е живял Даната.

— В номер шестстотин и десет — рече Конклин. — Според дневника това е апартаментът с най-красив изглед в хотела.

— По-добър от мезонета ли?

— Поради агорафобията си Карлайл не можел да понася големи прозорци. Гледката към океана би го ужасила. Но той е имал други начини да наблюдава. Когато споменах, че Аристотел Онасис е искал да купи хотела, не ви казах, че Карлайл не би го продал дори за баснословна сума. Без да направи основна реконструкция на хотела, като почти го разруши, Карлайл рискувал да стане за посмешище, а и вероятно биха го арестували.

— Чак пък да го арестуват! — усъмни се Рик.

— Да, поради голямото му любопитство. В сградата имало тайни коридори, откъдето можел да наблюдава гостите си без тяхно знание.

— Шпионки, двустранни огледала? — Бейлинджър бързо записваше.

— Карлайл бил болен не само от хемофилия. Запазил е дневника си, защото е смятал, че служи на обществото. Смятал себе си за нещо като кръстоска между социолог и историк.

— Кой друг знае за това?

— Никой — отвърна професорът. — Карлайл не е оставил наследници. Човекът, който ръководи тръста, не проявява почти никакъв интерес към книжата му. Това е един бюрократ с каменно лице. От онези, които не мислят за нищо друго, освен за пенсия, след като надхвърлят петдесетте. Върши работата си механично, със съвършено празен поглед. Напомня ми за моя декан в Бъфало. Скрих дневника най-отдолу под книжата на Карлайл, онзи никога няма да го забележи. Но ако някой университет купи тези документи, в края на краищата много хора ще научат онова, което току-що ви казах. Разбира се, това няма да има значение, понеже дотогава от хотела ще е останал само един празен парцел. Ето защо това е най-важната сграда, в която някога сме прониквали. Шансът да проверим и документираме историята на хотел „Парагон“ може да има голямо културно значение. И всичко това направо плаче да бъде описано в книга.