Дейвид Морел - Нарушители

— И когато Рик я отвори, всичко рухна върху нас.

Бейлинджър потърка натъртеното място на гърдите си. Усети как адреналинът му се покачва.

— Но защо са натрошили тези мебели?

— Може би някаква бригада е започнала ремонт, а после са им казали да прекратят работата — предположи Конклин. — В тези стари сгради човек се натъква на всевъзможни загадки. В онзи изоставен универсален магазин в Бъфало открихме половин дузина облечени манекени, бяха седнали на столове в кръг и сякаш разговаряха. Единият от тях дори имаше чаша кафе в ръката си.

— На това му викат „да ти скроят номер“. — Бейлинджър се огледа в тъмното. — Дали всичко, което току-що се случи, не е предупреждение да стоим настрана?

— Каквото и да е — обади се Вини, — то е станало преди много време. — Той показа на Бейлинджър един строшен крак от маса. — Виждаш ли счупеното място?

Франк насочи лъча на лампата към предмета.

— Дървото е старо и мръсно. Ако беше счупено сега, вътрешността му щеше да е чиста.

Конклин се усмихна.

— Получаваш отличен по логика!

Рик взе ножа си.

— Е, поне отворихме тези врати.

Бейлинджър забеляза облекчението, изписано върху лицето на Кора, след като стана ясно, че Рик не е ранен. Явно предпочитанията й не бяха насочени към Вини, който изглеждаше засегнат от безразличието й.

Младият мъж потисна чувствата си и вдигна фотоапарата. Подплашен от светкавицата, един плъх се стрелна в тъмнината.

Отворените врати ги приканваха да влязат. Минаха покрай призрачните очертания на купчините потрошени мебели. И в следващия миг Бейлинджър и останалите застинаха от удивление.

— Ето затова си струват всички тези усилия — прошепна Рик.

Стояха в сумрака на просторно фоайе. Таванът беше толкова висок, че светлините на фенерчетата им едва го достигаха. Мраморният под беше потънал в мръсотия. До няколко колони имаше купчини от разнебитени мебели: счупени кресла, маси и дивани, а някогашната им плюшена тапицерия беше прогнила.

— Ремонтна бригада, на която са наредили да спре работата — това все още е единственото логично обяснение — каза Конклин.

От тавана висяха натруфени кристални полилеи. Бейлинджър внимаваше да не ги приближава, защото се опасяваше, че ще паднат.

Вини направи снимка на един полилей, но кристалните му части не отразиха светлината на светкавицата. Всичко във фоайето беше без блясък, обгърнато в прах. Долавяше се някаква остра и трудна за идентифициране миризма. Паяжини висяха наоколо, подобно на парцаливи пердета. Една мишка пробяга по изтърбушено канапе. Изведнъж някаква уплашена птица се стрелна от един от полилеите. Франк трепна.

— Ами това как е влязло тук? — удиви се Вини.

В същия миг дочуха и песента на щурец.

— Добре дошли в царството на дивата природа! — опита да се пошегува Рик.

— Или в мемориалната спалня на мис Хавишам от „Големите надежди“ на Дикенс.

— Внимавайте да не попаднете на някое мише гнездо — предупреди ги Конклин.

— Повярвай ми, точно това смятам да направя — каза Бейлинджър.

— Откъде се взе тази миризма на урина? — попита Вини.

Чак сега и Бейлинджър я разпозна. Отново избърса лицето си, опитвайки се да се отърве от чувството, че нещо меко и зловонно е полепнало по устата му.

— Ако усетиш прекалено силен мирис на урина, има опасност от вируса ханта. — Франк знаеше, че професорът има предвид един открит в последните години грипоподобен вирус в гнездата на гризачи. Болестта беше безопасна за животните, но смъртоносна за човека. — В Американския запад понякога попадат на такива случаи, но тук е много рядко явление. Така че не се бойте!

— Е, това несъмнено ме изпълва с облекчение.

Конклин се засмя.

— Може би трябва да сменя темата и да поговоря за фоайето. Както вече споменах, Морган Карлайл полагал големи усилия да подновява хотела. — Гласът на професора звучеше глухо в огромното помещение. — Но той никога не е променил интериора. Като оставим настрана разрухата, така е изглеждало фоайето, когато за първи път е било построено през 1901 година. Мебелите са се износвали и периодично е трябвало да бъдат подменяни, разбира се. Но фоайето винаги е изглеждало по един и същи начин.

— Пълна шизофрения! — каза Рик. — Фасадата гледа напред към стила арт деко от 20-те години, а обзавеждането е във викториански стил.

— Кралица Виктория е умряла през 1901 година, когато се е строял хотел „Парагон“ — обясни професорът. — Макар че Карлайл е бил американец, той усещал, че светът се променя, и то не за добро. В този стил била нюйоркската къща, където израснал. Фасадата била символ на мястото, където отивали родителите му, а на него не му било позволено. Интериорът представлявал мястото, където се чувствал най-сигурен.