Дейвид Морел - Нарушители

Той опита отново, напрягайки цялото си тяло, но резултатът беше същият.

— Заключена е! А може да не помръдва и от ръждата.

— Да я разбием ли, професоре? — попита Рик.

— Този момент винаги ми е много неприятен — въздъхна старецът. — Дотук само нарушихме границите на чужда собственост. Когато търсим начин да проникнем в една сграда, много ми харесва да открием някоя прогнила дъска, зад която има пролука в стената, и просто да се промъкнем през нея. Не променяме нищо, не разрушаваме. Но сега сме на път да извършим нещо много по-сериозно — да разбием вратата. Много ми се иска да видя какво има вътре, но не мога да ви принудя да нарушите закона. Изборът си е ваш.

— Аз съм „за“! — отсече Вини.

— Сигурен ли си?

— Животът ми не е чак толкова вълнуващ. Никога няма да си простя, ако пропусна този шанс.

— Кора, Рик?

— Влизаме!

Конклин погледна към Бейлинджър, като внимаваше да не насочи лъча на фенерчето си към очите му.

— Може би ти трябва да спреш дотук? С нищо не си ни задължен.

— Да, така е — съгласи се Бейлинджър. — Обаче работата е там, че като хлапе винаги намирах начин да се промъкна на някое забранено място. Сега вие събудихте любопитството ми и трябва да разбера какво има от другата страна.

Рик извади един лост от раницата си и го пъхна в ръждясалата пролука до ключалката — между вратата и рамката. Ударът отекна в тунела. Той натисна с все сили, портата изскърца и се открехна на сантиметър. Рик натисна още по-силно лоста и изблъска вратата достатъчно, за да може дори професорът да се промуши през пролуката.

Бейлинджър влезе предпазливо, а лъчът на фенерчето му бавно започна да обхожда просторно сервизно помещение. След теснотията и задухата в тунела усети облекчение от откритото пространство. Стана му приятно, че може да вдигне спокойно главата си. Вдясно на стената, която попадаше в сянка, се виждаха контакти, ръчки, циферблати и измервателни уреди. По мръсния таван се очертаваха многобройни тръби, в средата имаше огромни метални цилиндри. Франк предположи, че това са водонагревателите. В прохладното помещение миришеше на метал и стар бетон.

— Карлайл непрекъснато е подновявал инсталацията — обясни професорът. — Тази е от 60-те години.

Насочвайки лъча на миньорската си лампа към стената, Рик огледа ръчките и другите устройства.

— Внушително! Със сигурност е бил много подреден. Всичко е надписано, само един идиот би се объркал. Водонагревателната система е изолирана от различните етажи. Така е и с климатичната инсталация. Това са бутоните за плувния басейн: нагревател, помпа, устройство за пречистване.

Бейлинджър огледа парните котли.

— Тук има една врата. — Вини прекоси стаята. — Сигурно води към централната част на хотела.

— Хей, момчета! — извика Кора.

Всички се обърнаха към нея и лъчите от миньорските лампи зашариха по тялото й.

— Може и да е женски каприз, но това наистина ме притеснява. — Кора насочи фенерчето си към полуотворената врата и зеещия зад нея тунел. — Онази петкрака котка или плъховете с две опашки могат да се промъкнат при нас!

Вини се изкиска, сетне заедно с Рик избутаха вратата и я затвориха. Ръжда се посипа от скърцащите й панти.

— А сега да видим какво има зад другата врата — рече професорът.

Те прекосиха сервизното помещение. След като Рик отвори с помощта на лоста и следващата порта, всички се заковаха намясто като онемели, защото светлината на фенерчетата им разкри отблясъци, които се къдреха на вълнички.

— Удивително! — след миг възкликна Бейлинджър. Заливаше ги студена влага.

Вини щракна още една снимка.

— За бога, те не са изпразнили басейна!

Кора пристъпи малко напред.

Отразените от водата светлинки подскачаха по лицата ом.

— Но след толкова години не трябваше ли водата да се е изпарила? — попита Рик.

Нещо цопна върху каската на Бейлинджър. Притеснен, че може да е прилеп, той насочи лъча на фенерчето си към тавана, но там имаше само водни капки. Още една едра капка пльосна върху него.

— Вратите са запечатали това пространство и водата не е имало откъде да се изпари — рече професорът. — Нали усещате колко е влажен въздухът?

— Усойно е като в пещера — прошепна Франк.

Кора потрепери.

Всички бяха вперили погледи в хотелския плувен басейн. Водата беше позеленяла от растящите водорасли. Но най-изненадващото бе, че се къдреше на вълнички.

Вини отново щракна с фотоапарата.

— Има нещо вътре! — рече напрегнато Кора.