Дейвид Морел - Нарушители

— Какво, по дяволите, се е случило тук? — попита Бейлинджър.

В тунела цареше тишина, чуваше се само дишането им.

— От урагана е — рече Кора.

— Какво искаш да кажеш?

— Според професора, ураганът е наводнил тунелите. Тези четири котки са се опитали да се измъкнат по тунела нагоре, но потопът ги е залял. Когато най-накрая водата се е отдръпнала, труповете са били блокирани от тръбата. Вместо да ги отнесе течението, са потънали на дъното.

— Смяташ, че тези кости са тук още от 1944 година? — попита Франк.

— Че защо не? Няма пръст, която да им помогне да изгният.

— Кора, ако все още беше в моята група в университета, щях да ти пиша отличен. — Професорът сложи ръка на рамото й.

Бейлинджър забеляза, че ръката му остана там повече от необходимото.

Новият тунел ги водеше покрай още тръби и паяжини. Сенки подскачаха под светлината на лампите. На два пъти Бейлинджър блъсна главата си в тавана и беше благодарен, че си е сложил защитна каска. Зашляпа в друга локва. Въпреки водата, в ноздрите му влизаше прах и го дразнеше. Усещаше, че бузите му са изцапани. Всичко тук миришеше на застояло. Тясното пространство сякаш сгъстяваше въздуха и се дишаше тежко.

Вини, Кора и Рик продължаваха да следят газомерите си. Няма ли по-лесен начин да се влезе тук?

Някакво ехо изкриви гласа на Франк.

— Прозорците са запечатани отвътре с метални капаци, не помниш ли? — попита Конклин.

— Но вратите…

— И там е същото — метал! Предполагам, че бихме могли да разбием някоя. Имаме на разположение лост и здравите ръце на Рик. Но ще се вдигне шум, а и ако някой пазач мине наоколо, може да открие щетите.

Тунелът свърши и вдясно се показа друг.

Рик погледна екранчето на своя газомер.

— Метанът все още е на границата. Някой да се чувства зле?

— Не. — Вини отговори вместо всички.

След завоя Бейлинджър застина намясто — две святкащи очи изскочиха пред него. За миг студена пот ороси челото му. Очите сякаш висяха в тъмнината на трийсетина сантиметра над пода на тунела. Беше огромна котка албинос.

Светкавицата на фотоапарат блесна. Като засъска яростно и изви гръбнак, котката рязко замахна с лапа към светлината, а след това изчезна в мрака. Бейлинджър забеляза, че нещо не е наред със задните крака на животното — правеха някакви гротескни движения.

Светкавицата на Вини отново блесна.

— Хей, котенце, отиваш в погрешната посока, вечерята ти е обратно! Приготвил съм ти няколко плъха, с които искам да те запозная.

— Проклето дебело животно! — изпъшка Кора, след като се съвзе от шока.

— Може да се е натъпкало до гуша с плъшоци! — обади се Рик. — Стори ми се, че умее да различава светлината. Трябва да е намерила откъде да влиза и излиза. Иначе очните й нерви биха престанали да функционират.

— Видяхте ли задните й крака? — попита тревожно Бейлинджър.

— Да, ето. — Вини показа на групата снимката върху екранчето на фотоапарата си. — Има три задни крака, като два са израснали от единия бут. Мили боже!

— Често ли се среща такова нещо? — попита Франк Бейлинджър.

— Мутациите ли? Понякога, и то в тунели, които дълго време не са били използвани — обясни професорът. — По-често можеш да видиш отворени рани, краста и явно заразяване с животински паразити.

— Какви паразити?

— Бълхи. Когато ти сложиха допълнителната инжекция против тетанус, не каза ли на лекаря, че ще пътуваш за някоя страна от Третия свят и че искаш да носиш със себе си антибиотици за всеки случай?

— Да, но не разбрах защо.

— Предпазна мярка против чума.

— Чума ли? — Франк не можеше да повярва на ушите си.

— Звучи като нещо средновековно, но все още съществува. В югозападните райони на Съединените щати, например в Ню Мексико, чумата я има по кучетата, зайците и понякога по котките. Много рядко и някой човек я прихваща.

— От заразени бълхи ли?

— Не бива да се безпокоиш, щом следваш предписаните предпазни мерки. Никой от нас тук не се е разболявал от чума.

— А от какво?

— Веднъж влязох в един тунел, където имаше застояла вода, както тук, но пълна с комари. Хвана ме нилска треска. Разпознах симптомите и отидох навреме на лекар. Но няма защо да се притесняваш — сега е есен, комарите са мъртви, а и ние пристигнахме. Ето, това е!

Бейлинджър опита да не мисли за болести и се мобилизира. Насочи светлината на фенерчето си към една ръждясала метална врата.

Рик натисна някакъв лост, който представляваше дръжката, но нищо не стана.