Дейвид Морел - Нарушители

— А освен това имаме и нашите мобилни телефони. — Вини показа своя. — При критични обстоятелства винаги можем да повикаме помощ.

— Но ги държим изключени — прекъсна го Конклин. — Трудно е да се потопим в миналото, когато ни пречи модерният свят. Въпроси?

— Имам няколко, но може да почакат, докато влезем вътре. — Бейлинджър нямаше търпение да тръгне.

Конклин погледна своите бивши студенти.

— Да се надяваме, че не сме пропуснали да направим нещо. В такъв случай с Вини влизаме първи. Вие тримата ще ни последвате пет минути по-късно. Не е нужно да изглеждаме като парадно шествие. Отивате до улицата, завивате наляво и изминавате две преки. Има един парцел, обрасъл с бурени. Точно там ще ни намерите. Съжалявам за интимния съвет — обърна се той към Бейлинджър, — но непременно трябва да изпразниш „казанчето си“ преди тръгване. Невинаги е удобно да се погрижиш за телесните нужди след проникване в обекта, а и това нарушава принципа ни да не променяме обстановката. Ето защо носим тези неща. — Професорът сложи една пластмасова бутилка в раницата на Франк. — Кучета, алкохолици и наркомани уринират в стари сгради, но ние не оставяме следи.

22,00 ч.

В тъмнината грохотът от вълните на плажа отекваше още по-мощно от преди. Сърцето на Бейлинджър биеше учестено. Песъчинки забоцкаха лицето му, щом октомврийският бриз задуха по-силно. Даннн, даннн , като счупена камбана, мятащото се парче ламарина се блъскаше още по-силно в стената на изоставената сграда, намираща се на две преки в северна посока. Този звук опъваше нервите на Бейлинджър, докато той, Кора и Рик оглеждаха пустата околност. Разбит паваж, гъсти бурени. Силуетите на няколко порутени сгради се очертаваха на фона на нощното небе.

Но на преден план се виждаше седеметажната сграда на хотел „Парагон“. В звездната тъма той наистина наподобяваше пирамида на маите. С приближаването на Франк хотелът като че ли растеше с неговите смаляващи се във височина етажи, увенчани с мезонета. На лунната светлина той така много приличаше на сградите в стил арт деко от 20-те години, сякаш Карлайл е бил в състояние да надникне в бъдещето.

Бейлинджър погледна своите спътници.

— Казахте, че тримата сте били в курса по история на професор Конклин в Бъфало. Продължавате ли все така да държите връзка помежду си между отделните експедиции всяка година?

— Не така често както преди — отговори Рик.

— Само по празници и рождени дни. Вини е в Сиракюс, ние сме в Бостън. Доста неща ни пречат — добави Кора.

— Но в онези дни бяхме много близки. По дяволите, та Вини и Кора бяха гаджета! — каза Рик. — Преди да започне нашата сериозна връзка.

— Не беше ли някак неудобно тримата да се мотаете?

— Всъщност не — отвърна Кора. — Ние с Вини никога не сме имали някакви сериозни отношения. Просто се забавлявахме.

— А защо професорът е избрал именно вас тримата? През годините е имал много други студенти, защо се е спрял точно на вас?

— Винаги ми се е струвало, че той просто ни харесваше — отвърна Кора.

Бейлинджър кимна замислено. А може би професорът е харесвал по-специално Кора. Обичал е да я гледа и е поканил тогавашните й приятели, за да не се чувства тя неудобно и за да прикрие интереса си на застаряващ мъж, чиято съпруга е починала.

Франк се напрегна, виждайки как някаква мистериозна фигура изникна от бурените. Тя се надигна рязко и остана полуприведена, сякаш се материализира направо от земята.

Измина един миг, преди да проумее, че това е Вини. Беше изскочил от един тъмен проход в земята.

— Насам! — махна той.

Бейлинджър видя една кръгла дупка, до която имаше капак като на люк. Вини изчезна в нея, Бейлинджър и Кора го последваха, спускайки се по метална стълба, закрепена с болтове към бетонна стена.

Дрънченето на ламарината в жилищната сграда вече се дочуваше по-слабо. Въздухът стана по-хладен, лъхна мирис на влага и плесен. Ботушите на Бейлинджър тропнаха върху бетона, когато той стигна дъното.

Мракът се сгъсти. Чу се метално стъргане, когато Рик слезе по стълбата и върна капака на мястото му. Това, че бе в състояние да го направи, показваше колко е силен. Най-накрая ги обгърна непрогледна тъмнина и дрънченето на ламарината отвън заглъхна.

Бейлинджър чуваше собственото си дишане. Като че ли не му достигаше въздух и мракът сякаш притискаше лицето му. Макар че в тунела бе студено, той се потеше. Поотпусна се едва когато блесна светлинката на една предпазна каска. Под нея се открои лицето на професора, а ръбът на шлема хвърляше сянка върху увисналите му бузи. След миг светна и миньорската лампа на каската на Вини.