Дейвид Морел - Нарушители

— Която вие ще напишете, надявам се — каза Вини.

— Да, това е моят финален проект. — Професорът имаше много доволен вид.

Кора погледна часовника си.

— Тогава е по-добре да тръгваме. Нощта вече отлита.

Бейлинджър приближи миньорската лампа до часовника си и с удивление установи, че е изминал почти цял час, откакто напуснаха мотела.

Кора погледна отделенията за пощата и пъхна ръка в едно от тях, за да измъкне пожълтяла хартия.

— Кредитната карта на мистър Али Карим май е невалидна. Управителят желае да говори с него. О, не се притеснявайте, мистър Карим, и на мен няколко пъти ми се е случвало това.

Като си сложи защитната каска, Кора се присъедини към останалите пред рецепцията.

— Много лошо, че асансьорите не работят — каза Вини. — Ще се наложи да изкачим много стълби. Ще можете ли да се справите, професоре?

— Опитай се да ме настигнеш.

Бейлинджър зорко оглеждаше тъмните ъгли, докато всички прекосяваха фоайето.

— Ей там е балната зала. — Конклин кимна към отворените врати вдясно, зад които се виждаше празно помещение, настлано с дъбов паркет.

— Ще ми позволиш ли да те поканя за следващия танц, Кора? — попита Рик.

— Боже мой! Програмата ми за танци е запълнена. Но най-важното е с кого ще се прибера у дома.

Рик надникна в балната зала, усмихна се и изчезна вътре. След миг от едно неакордирано пиано се разнесе „Лунна река“.

— Любимата ми песен — каза Кора.

— Малко е старомодна за момиче на твоята възраст — подразни я професорът.

— С Рик обичаме да гледаме онези стари романтични филми, за които е писал музика Хенри Манчини. „Скъпо сърце“, „Шарада“… „Лунна река“ е от „Закуска в Тифани“.

Бейлинджър си представи как Рик се мъчи да изтръгва мелодия от разбитите клавиши. Звуците отекваха в огромното помещение. Франк усети как нервите му се опънаха. Фалшивата мелодия не звучеше по-силно от гласовете им и никой отвън не би могъл да я чуе. Но въпреки това изглеждаше като оскверняване на затворената между тези стени отминала епоха.

Пианото замлъкна. Рик надникна иззад ъгъла и се усмихна глуповато:

— Не можах да устоя. Съжалявам.

— Ако е имало още плъхове наоколо, сигурен съм, че с това свирене си ги прогонил — каза Вини.

Рик се засмя и се присъедини към групата.

Стигнаха до величественото стълбище. Мраморните стъпала с разкошни перила се извисяваха нагоре, после се разделяха, виейки се още по-нависоко, и се губеха в сенките вляво и вдясно. Но групата не насочи лампите си натам. Всички се вторачиха в белезникавите петна по стълбите.

— От изпарила се вода са. Сигурно се е процеждала от дупки в покрива. — Под обувките на Вини изхрущяха парчета разбито стъкло, така покрити с мръсотия, че отломките не блестяха на светлината на лампите. — Водата е потекла чак дотук.

— Докато се изкачваме, внимавайте къде стъпвате — предупреди професорът. — Ще има прогнили дъски.

23,00 ч.

Стигнаха до мястото, където стълбището се разделяше надве. Още белезникави петна осейваха двете продължения вляво и вдясно.

— Много вода е текла години наред. Когато има силна буря, пороят сигурно направо се излива отгоре. — Рик погледна към тавана.

— Внимавай — обади се професорът. — Може все още да е хлъзгаво.

Изкачиха се по лявото стълбище, оглеждайки по-тъмните места наоколо. Най-горе откриха редица изящни врати с потъмнели месингови номера. Тъмните стени с дървена ламперия бяха покрити с прах. Виждаха се коридори, губещи се някъде в тъмнината. Носеше се силна миризма на вехто и плесен. Бейлинджър огледа внимателно един прогнил персийски килим, изящните му и сложни шарки бяха избледнели и осеяни с петна.

Минаха покрай един балкон. На всеки десетина крачки имаше по една масичка, поставена до стената. На някои още стояха вази с изсъхнали цветя, чиито листенца изглеждаха така, сякаш щяха да се разпаднат от най-лекото докосване. След това групата зави наляво и се появиха още стълби, направени от изящно обработено дърво. Бейлинджър не можа да определи какво е то поради щетите, нанесени от водата. Той вдигна поглед нагоре.

— Боже мой, стълбите се вият покрай една открита централна колона и стигат чак до покрива на сградата. Струва ми се, че виждам стъклен покрив, а над него лунна светлина и плаващи облаци.

— Върху пирамидата на покрива има огромен тавански прозорец — обясни Конклин. — Колоната се издига точно в средата на стаите на Карлайл. Той е можел да се разхожда из тях и да гледа надолу към гостите на стълбите или във фоайето.