Стивън Уотсън - Преди да заспя

Представям си как този човек е открил дневника ми, започнал е всекидневно да го чете. Защо не го е унищожил?

Защото бях написала, че го обичам. И защото е искал да продължа да вярвам в написаното.

— Клеър не се ли е обадила в полицията?

— Обадила се е — кимна той. — Но минали няколко дни, докато наистина приемат сигнала на сериозно. Междувременно тя се обадила на Адам, който й казал, че Бен е в чужбина, а ти си в Уеъринг Хаус. Свързала се с дома и макар че отказали да й дадат домашния ти адрес, в крайна сметка отстъпили и дали моя номер. Тя ми се обади днес следобед.

— Днес следобед?

— Да. Клеър ми каза, че става нещо нередно и, естествено, като разбрах, че Адам е жив, се уверих, че е така. Дойдохме у вас, но вие вече бяхте заминали за Брайтън.

— Как се сетихте да ме потърсите там?

— Сутринта ти ми спомена, че Майк ще те води някъде за уикенда. На крайбрежието. Когато Клеър ми обясни какво става, отгатнах къде те е завел.

Отпуснах се назад. Чувствах се изморена. Изтощена.

Исках единствено да заспя, но ме беше страх. Страхувах се колко важни неща ще забравя.

— Но ти ми каза, че Адам е мъртъв. Каза ми, че е бил убит. Когато бяхме на паркинга. Повтори версията на онзи мъж.

— Защото я бях чул от теб — тъжно се усмихна той.

Помолих го да ми обясни.

— Един ден, няколко седмици след първата ни среща, ти ми каза, че Адам е мъртъв. Очевидно Майк ти беше казал така, ти му беше повярвала и ми го разказа. И аз го приех за чиста монета, нямах основание да се съмнявам и по-късно ти повторих същата история. Когато ме попита на паркинга, смятах, че ти казвам истината.

— Но аз си спомних погребението му. Ковчега…

Той се усмихна тъжно.

— Въображението ти…

— Но аз видях снимки. Онзи мъж. Показваше ми снимки, на които сме заедно, снимки от сватбения ни ден. Открих снимка на надгробен камък. С името на Адам…

— Сигурно ги е фалшифицирал.

— Преправил ги е?

— Да, с компютър. В наше време е много лесно да монтираш напълно правдоподобен колаж. Трябва да е предположил, че подозираш каква е истината, и ги е подхвърлил на място, където да ги намериш.

Спомням си колко пъти бях писала, че мъжът ми се е затворил в кабинета си и работи. Това ли е правел всъщност? Какво чудовищно предателство.

— Добре ли си? — попита доктор Наш.

— Да — усмихнах се аз. — Така ми се струва.

Погледнах го и осъзнах, че мога да си го представя в различно облекло, с много по-къса коса.

— Спомням си разни неща.

Изражението му не се промени.

— Какви неща? — попита той.

— Познах те, когато се събудих. Също и Бен. И Адам, и Клеър. Спомням си също, че се видяхме с нея онзи ден. Ходихме в кафенето при Александра Палас. Пихме кафе. Тя има син на име Тоби.

Той сякаш се зарадва, но много пестеливо.

— Доктор Пакстън наистина каза, че не открива видима причина за амнезията ти. Според него вероятно поне отчасти е причинена от емоционалната травма, както и от физическата. Нищо чудно последната травма да произведе обратния ефект или поне до известна степен.

Хванах се за думите му.

— Значи може да се оправя?

Той напрегнато се вгледа в мен. Имах чувството, че претегля думите си, каква част от истината мога да понеса.

— Трябва да призная, че е малко вероятно. Има определено подобрение през последните няколко седмици, но не и пълно възвръщане на паметта. — Той направи пауза, после продължи: — И все пак е възможно.

Усетих прилив на радост.

— Фактът, че си спомням случилото се преди два дни, не означава ли, че паметта ми се възвръща? Нали мога да оформям нови спомени? И да ги съхранявам?

Той заговори колебливо:

— Склонен съм да го допусна, да. Но, виж, Кристин, искам да си подготвена, ако ефектът се окаже само временен. Ще знаем едва утре.

— Когато се събудя ли?

— Да. Напълно възможно е, след като поспиш, всички спомени от днес да са изчезнали. И новите, и старите.

— И ще бъде същото като тази сутрин?

— Да — отвърна той. — Има такава вероятност.

Въздъхнах. Да се събудя и да съм забравила Адам и Бен ми се струваше твърде плашещо. То би било жива смърт.

— Но… — започнах аз, ала той ме прекъсна.

— Пиши в дневника, Кристин. У теб ли е?

Поклатих глава.

— Той го изгори. Така предизвика пожара.

Доктор Наш изглеждаше разочарован.

— Жалко. Но всъщност не е фатално, Кристин. Можеш да започнеш друг. Хората, които те обичат, са се върнали при теб.

— Аз също искам да се върна при тях.

Бяхме поговорили още малко, но той искаше да ме остави със семейството ми. Знам, че се опитваше да ме подготви за най-лошото — за вероятността утре да се събудя и да не знам къде съм, нито кой е мъжът, седнал до мен, или кой е човекът, представящ се за мой син, — но аз трябва да вярвам, че греши. Трябва да вярвам в това.