Стивън Уотсън: Преди да заспя

Поглеждам го с ужас.

„Не!“ — опитвам се да извикам, но от устата ми излиза само глухо ръмжене.

Той не ме поглежда, пуска пламналия лист в кошчето.

„Не!“ — опитвам отново, но и този път писъкът отеква само в главата ми. Моята история започва да се превръща в пепел, от спомените ми остава чист въглерод. Аз съм нищо без този дневник, мисля си. Нищо. И той печели.

Следващото ми действие не е плод на някакъв план. То е инстинктивно, неизбежно необходимо. С цяло тяло се хвърлям към кошчето. С вързаните ръце няма как да омекотя падането, изпуква някаква кост или става. Болка пронизва ръката ми, изплашвам се да не припадна, но запазвам самообладание. Кошчето пада, по пода се разпиляват горящи хартии.

Майк надава вик — нечленоразделен крясък — и пада на колене. Удря по пода, за да угаси пламъците. Зървам горящо късче, отхвърчало под леглото незабелязано от Майк. Пламъците облизват края на покривката, но аз не мога да стигна, нито да извикам, затова оставам да лежа и наблюдавам как покривката се подпалва. Започва да пуши и аз затварям очи. Всичко ще изгори, мисля си, и Майк, и аз, и никой никога няма да узнае какво се е случило тук в тази стая точно както никой никога няма да научи истината за случилото се тук преди толкова години. Историята ще стане на пепел и на нейно място ще се появят само догадки.

Закашлям се, сух спазъм, сподавен от чорапа, напъхан в гърлото ми. Започвам да се задушавам. Насочвам мисълта си към моя син. Никога вече няма да го видя, макар че ще умра поне със съзнанието, че съм имала син, че той е жив и здрав, че е щастлив. И на това съм доволна. Мисля си за Бен. Човекът, за когото съм се омъжила и след това съм забравила. Искам да го видя. Да му кажа, че сега, когато краят ми предстои, аз мога да си го спомня. Спомням си запознанството ни на купона на покрива, как ми е направил предложение на един хълм над града; спомням си сватбата ни в църквата в Манчестър, как позирахме за снимка под дъжда.

О, да, спомням си как съм се влюбила. Знам, че истински го обичам, винаги съм го обичала.

Спуска се мрак. Не мога да дишам. Чувам съсъка на пламъците, чувствам горещината от огъня върху устните и очите си.

Не ми е бил отреден щастлив край, нито тогава, нито сега. Наясно съм. Така да бъде.

Лежа на равна повърхност. Спала съм, но за кратко. Мога да си спомня коя съм и къде съм била. Чувам шум, рев на коли, сирена, която нито се усилва, нито отслабва, равен неспирен вой. Има нещо върху устата ми — чорап, намотан на топка, мисля си, — но все пак мога да дишам. Твърде уплашена съм и не смея да отворя очи. Не знам какво ще видя.

Само че трябва. Нямам избор, трябва да посрещна реалността.

Ярка светлина. Флуоресцентна лампа на ниския таван, с две успоредни метални тръби. Разстоянието между стените от двете ми страни е тясно, а те са твърди и блестящи, от метал и пластмаса. Различавам очертанията на чекмеджета и полици, натъпкани с пакети, има и апарати с мигащи лампички. Всичко се движи, леко вибрира, включително леглото, на което осъзнавам, че лежа.

Изотзад изниква лице на мъж, което се надвесва над главата ми. Зелена риза. Не ми е познат.

— Будна е — казва той.

Появяват се нови лица. Бързо ги разглеждам. Майк не е сред тях, и аз се отпускам, едва-едва.

— Кристин — чувам глас. — Криси, това съм аз. — Глас на жена, познат ми е. — Пътуваме към болницата. Имаш счупена ключица, но ще се оправиш. Всичко ще бъде наред. Той е мъртъв. Онзи мъж е мъртъв, не може вече да те нарани.

Ето че виждам жената. Тя се усмихва, хваща ръката ми. Това е Клеър. Същата Клеър от онзи ден, не младата Клеър, която бих очаквала на събуждане. Когато виждам обеците й, забелязвам, че са същите, които носеше последния път, когато се видяхме.

— Клеър? — питам аз, но тя ме прекъсва:

— Не говори. Стой спокойно. — Хваща ръката ми, стиска я лекичко. После се навежда, приглажда косата ми и ми прошепва нещо, което не чувам ясно, но звучи като „Извинявай“.

— Спомням си — заявявам аз. — Спомням си.

Тя се усмихва, отстъпва назад и на нейно място се появява млад мъж. Тясно лице, очила с дебели рамки. В първия миг си мисля, че това е Бен, после съобразявам, че Бен би трябвало да е на моите години.

— Мамо?

Изпълва ме сладостно облекчение. Същият е като на снимката с Хелън и ето че и него си спомням.

— Адам?

Нищо повече не мога да изрека. Думите засядат в гърлото ми, когато той ме прегръща.

— Мамо — отвръща той. — Татко е на път. Скоро ще бъде тук.

Придърпвам го, вдъхвам миризмата на моето дете и съм щастлива.