Стивън Уотсън - Преди да заспя

— Как смееш? — чувам, но не мога да разбера кой Майк ми говори, този тук и сега или другият, от спомена ми. — Как смееш? — повтаря той. — Как си въобразяваш, че ще ме лишиш от детето ми?

И тогава си спомням: когато ме е нападнал преди толкова години, аз съм била бременна. Не от него, а от Бен. Детето е щяло да бъде нашето ново начало. Но никой от двама ни не е оцелял.

Трябва да съм изгубила съзнание. Когато се свестявам, седя на стол. Не мога да помръдна ръцете си, усещам в устата си влакнеста материя. Отварям очи. В стаята е полумрак, светят само лунните лъчи през дръпнатите пердета и отраженията от бледожълтите улични лампи. Майк седи срещу мен, на края на леглото. В ръката му има нещо.

Опитвам се да проговоря, но не мога. Устата ми е запушена. С чорап може би. По някакъв начин е закрепен неподвижно; ръцете ми са вързани, също и глезените.

Това е била целта му от самото начало, мисля си. Да ме гледа безмълвна и неподвижна. Опитвам се да помръдна и той забелязва, че съм в съзнание. Лицето му е маска, изобразяваща болка и тъга. Поглежда ме право в очите. Не изпитвам друго, освен омраза.

— Ти си будна — казва той. — Прави пауза. Дали се канеше да добави още нещо? В състояние ли е да мисли? Ето че продължава: — Съжалявам. Съвсем друг беше планът ми. Не съм искал да стане така. Представях си как ще дойдем тук и това ще ти помогне да си спомниш. Нещо малко. Колкото и да е незначително. И после щяхме да си поговорим, аз щях да ти обясня какво се случи преди толкова години. Не съм го искал, Криси. Понякога просто изпадам в ярост. То е по-силно от мен. Съжалявам. Никога не съм искал да те нараня. Всичко провалих.

Поглежда надолу. Питам се дали плаче, дали има желание и дали е в състояние да продължи да говори. Толкова много неща исках да узная, но съм изцедена докрай, твърде късно е. Мога да затворя очи и да изпадна в забрава, да изтрия всичко.

Тази нощ обаче няма да заспя… а ако се случи, не искам да се събуждам.

— Превъртях, когато ми каза, че си бременна — проговаря той. Не вдига глава. Тихо мърмори, с брадичка, опряна на гърдите, и се налага да се напрягам до крайност, за да го чувам. — Не можах да го понеса. Изобщо не съм предполагал, че ще имам дете. Никога. Всички казваха… — Той прави пауза, сякаш размисля и решава, че е най-добре да запази за себе си някои неща. — Ти каза, че не е мое. Но аз знаех истината. И не можех да понеса мисълта, че въпреки това ще ме напуснеш, ще ми вземеш детето и аз никога няма да го видя. Не можах да го понеса, Криси.

Нямам представа какво иска от мен.

— Мислиш ли, че не съжалявам? Безкрайно съжалявам за онова, което направих. Всеки ден. Виждам колко си объркана, изгубена и нещастна. Понякога съм до теб в леглото и чувам, че се събуждаш. Поглеждаш ме — ясно ми е, че не знаеш кой съм, усещам, че си разочарована и засрамена. То се излъчва от теб на вълни. Много е болезнено. Да знам, че сега никога не би легнала в едно легло с мен, ако имаше избор. После ти ставаш, отиваш в банята; след няколко минути се връщаш, толкова объркана, толкова нещастна, толкова страдаща. Прочетох дневника ти. Знам, че докторът ти вече е навързал нещата. Или скоро ще ги навърже. Клеър също. Знам, че ще тръгнат да ме търсят. — Той вдига поглед. — Ще се опитат да те вземат от мен. Но Бен не те иска. А аз искам да се грижа за теб. Моля те, Крис! Моля те, спомни си колко ме обичаше. Тогава ще можеш да им кажеш, че искаш да си с мен.

Той посочва разпилените по пода последни листове от дневника ми.

— Можеш да им заявиш, че ми прощаваш. И ще си останем заедно.

Клатя глава. Не мога да повярвам, че наистина иска да си спомня какво е направил.

Той се усмихва.

— Понякога си мисля, че по-добре да беше умряла онази нощ. По-добре и за двама ни. — Той замълчава, поглежда през прозореца. — Аз бих те последвал, Криси. Стига това да е твоето желание. — Отново поглежда надолу. — Лесно ще стане. Ти ще бъдеш първа. Обещавам ти да те последвам. Давам ти дума. Вярваш ми, нали?

Поглежда ме с очакване.

— Искаш ли така да стане? — пита той. — Ще бъде безболезнено. Обещавам ти.

Клатя глава, опитвам се да говоря, но напразно. Очите ми горят, притокът на въздух е нищожен.

— Не? — Като че ли е разочарован. — Ясно. Всеки живот е за предпочитане пред смъртта. Добре тогава. Сигурно си права. — Започвам да хълцам. Той клати глава. — Криси, всичко ще се нареди, не се тревожи. Как не разбираш? Тази тетрадка е проблемът. — Той вдига дневника ми. — Бяхме щастливи, преди да започнеш да пишеш. Или поне доколкото беше възможно. И то бе достатъчно, нали? Само да се отървем от тези хартии и после ще си бъдем както преди. — Той се изправя, измъква металното кошче изпод тоалетката, изважда разстланата торбичка за боклук и я хвърля настрани. — После ще стане по-лесно. — Той слага кошчето между краката си. — Съвсем лесно. — Пуска дневника ми, събира от пода последните няколко страници, хвърля ги отгоре. От джоба си изважда кутия кибрит, пали клечка, вдига един лист и го поднася към пламъка.