Стивън Уотсън: Преди да заспя

Той ме хваща през кръста. Като някакво гротескно двуглаво чудовище се придвижваме по силата на моята инерция.

— Криси! Обичам те! — не млъква той.

Този хленч, добавен към нелепите думи, ме подтиква да напрегна сили. Още малко, и ще стигна. Почти докосвам вратата.

Внезапно нахлува спомен от онази нощ преди толкова години.

Аз съм в същата тази стая, на същото това място. Посягам към същата тази врата. Преливам от щастие. Стените си препращат една на друга мекото оранжево сияние от запалените свещи, пръснати из стаята, въздухът е наситен със сладостния аромат на розите от букета на леглото. „Ще се кача около седем, скъпа“ — пишеше на листчето, пъхнато в него, и макар бегло да се запитах какво ли прави Бен долу, съм доволна, че разполагам с тези няколко минути, преди да дойде. Така ми се удава възможност да събера мислите си, да си напомня, че съм била на косъм да го изгубя, да се порадвам на облекчението, че най-сетне съм сложила край на авантюрата с Майк, да благодаря на съдбата, че с Бен си изяснихме разногласията и си обещахме да тръгнем по нов път. Как съм могла да допусна дори за миг, че искам да бъда с Майк? Майк никога не би проявил такъв жест — да организира изненадваща среща в хотел на морския бряг, да ми прати букет цветя у дома, да ми напише романтично писмо, в което да ме увери колко ме обича въпреки скорошните ни търкания, да ми се закълне, че любовта му е завинаги. Бен е извикал детегледачка за цялата нощ и от мен се иска единствено да отида до хотела, да се регистрирам, а той ще дойде, щом приключи със задачите си за деня. Майк е твърде самомнителен, за да му хрумне това, поне дотолкова го познавам. При него всичко се подлага на проверка, чувствата се претеглят, сравнява се колко си дал и колко си получил в замяна и балансът най-често го разочарова.

Хващам дръжката на бравата, завъртам я, дърпам.

Скъпи — готвя се да изрека, ала думата засяда в гърлото ми. Не Бен, Майк стои на прага. Той се промъква покрай мен, влиза в стаята и докато го питам що за нахалство е това, с какво право ме е подмамил тук, какво си въобразява, че ще постигне, умът ми кипи от възмущение: Подлец! Негодник! Как смееш да се представяш за моя съпруг? Нямаш ли капка гордост? Сещам се за Бен и Адам, които са у дома. Бен вече се чуди къде съм. Сигурно скоро ще се обади в полицията. Каква глупост от моя страна — да се кача на влака и да дойда тук, без да спомена на никого. Да повярвам, че мъжът ми ще ми изпрати напечатана на пишеща машина бележка, макар и напръскана с любимия ми парфюм?

— Щеше ли да дойдеш, ако знаеше, че ще се срещнеш с мен? — пита Майк.

Засмивам се.

— Разбира се, че не. Всичко приключи, нали вече ти казах.

Поглеждам цветята, бутилката шампанско в ръката му, всичко говори за елементарно пресмятане: романтиката предхожда прелъстяването.

— Господи! — чувам се да казвам. — Ти наистина си решил, че е достатъчно да ме подмамиш тук, да купиш цветя и шампанско, и готово? Аз ще се хвърля в обятията ти и всичко ще бъде както преди? Ти си луд, Майк. Побъркан си. Веднага си тръгвам, трябва да се върна при мъжа ми и сина ми.

Нямам желание да си спомням повече. Предполагам, че в този момент ми е нанесъл първия удар. Но какво се е случило после? Как съм се озовала в болницата? А ето че сега отново съм в същата тази стая. Кръгът се е затворил, макар че всички дни оттогава досега са ми били откраднати и аз сякаш не съм си тръгвала от тук.

Не мога да достигна вратата.

— Пусни ме! — изричам. Той се изправя в цял ръст. — Помощ! — започвам да викам. — Помощ!

— Млъкни — процежда той, но аз не реагирам. — Затваряй си устата!

Извисявам глас и тогава той ме бута настрани, като в същото време ме изтласква назад. Политам, таванът и лицето му се плъзгат надолу като падаща завеса. Главата ми се удря в нещо твърдо. Установявам, че ме е избутал в банята. Извивам глава и виждам плочките по пода, тоалетната чиния, ръба на ваната. На пода има сапун, лепкав и разкашкан.

— Майк! Недей…

Той вече е коленичил, ръцете му стискат гърлото ми.

— Млъквай! — повтаря той безброй пъти, макар че аз нищо не казвам, само плача. Боря се за въздух, очите и устата ми са мокри от кръвта и сълзите и не знам от какво друго.

— Майк…

Нямам въздух. Ръцете му увеличават натиска. Спомените прииждат. Цели забравени години се завръщат, всичките наведнъж, блъскат се да привлекат вниманието ми. Спомням си как натиска главата ми под вода. Спомням си събуждане в легло с бели чаршафи, в болнична нощница, и Бен, който седи до мен, истинският Бен, моят съпруг. Спомням си полицайка, която ми задава въпроси, на които не мога да отговоря. Мъж в бледосиня престилка седи на ръба на леглото ми, усмихва ми се, макар да ми казва, че всеки ден го поздравявам така, сякаш никога преди не съм го виждала. Малко русо момченце с едно липсващо зъбче ме нарича „мамо“. Един по един образите нахлуват. Изпълват ме. Сякаш насила. Тръсвам глава, за да прочистя мозъка си, но хватката на Майк се затяга. Главата му е над моята, очите безумни, немигащи, докато стиска гърлото ми и аз си спомням, че и преди съм преживяла това в същата тази баня. Затварям очи.