Нелсън Демил - На север

Кой знае защо, това ме накара да се замисля за Синтия, за брак, деца, дом и семейно огнище, за всевъзможни топли и неясни неща. Ако Синтия бе тук, може би щях дай предложа да се оженим, но нея я нямаше и знаех, че на сутринта пак ще съм сам.

Сигурно обзет от подобни мисли за войната и мира, смъртта и безсмъртието, Карл рече:

— Опитвам се да идвам тук веднъж годишно на седемнайсети август, годишнината от една битка, в която участвах. — Той замълча за миг, после продължи: — Битката на шосе номер тринайсет… Единайсета бронирана мотопехотна дивизия, каучуковата плантация на „Мишлен“. Може да си чувал. Загинаха много мои познати. Затова на седемнайсети август идвам тук и се моля за тях, после благодаря на Господ, че съм жив. Иначе никога не се моля.

— Мислех, че всяка неделя ходиш на черква.

— Човек ходи на черква с жена си и децата си.

Не продължи и аз не го попитах нищо. Обърнахме се и се върнахме по същия път, по който бяхме дошли.

— Е, интересува ли те човекът, който е бил убит? — вече с друг глас попита Карл.

— Може би. Но всъщност не искам да научавам.

— Ако беше така, щеше да си тръгнеш.

— Проявявам любезност, господин полковник.

— Когато работеше при мен, любезността ти щеше да ме зарадва. Но щом проявяваш любезност, ще ме изслушаш.

— Ако те изслушам, може да ме призоват като свидетел в съда. Така пише в справочника.

— Повярвай ми, тази среща и този разговор изобщо не са се състояли. Тъкмо затова сме тук, а не във Фолс Чърч.

— Вече се досетих.

— Може ли да започна?

Все още бях на твърда земя — следващата стъпка беше по хлъзгав склон. Нямах абсолютно никакви основания да го изслушам. Но не разсъждавах достатъчно ясно. Синтия. Намери си работа, намери си живот или каквото там беше казала тя.

— Може ли да започна? — повтори Карл.

— Може ли да те прекъсна, когато поискам?

— Не. Ако започна, ще ме изслушаш до края.

— Случаят криминален ли е?

— Доколкото убийството е престъпление, да. Имаш ли още тъпи въпроси?

Усмихнах се, не заради обидата, а защото му лазех по нервите.

— Знаеш ли какво? За да ти докажа, че наистина съм тъп, ще те изслушам.

— Благодаря.

Карл се отдалечаваше от Стената към Мемориала на жените във Виетнам и аз го последвах.

— КСО получи сведения, че един млад лейтенант, който е вписан като загинал или изчезнал в сражение, всъщност е бил убит в град Куанг Три на седми февруари хиляда деветстотин шейсет и осма година по време на битката за града в рамките на офанзивата „Тет“. — И прибави: — Доколкото знам, по това време ти си бил в провинция Куанг Три.

— Да, но имам алиби за този ден.

— Споменавам го само като съвпадение. Всъщност този ден твоята част се е намирала на няколко километра от столицата на провинцията. Но общото положение ти е ясно и можеш да си представиш момента и мястото.

— Естествено. Ясно ми е също, че си се разровил в досието ми.

Хелман не обърна внимание на забележката и продължи:

— Както казах, аз бях в Единайсета бронирана мотопехотна дивизия, дислоцирана в Ксуан Лок, но горе-долу по онова време действахме около Ку Чи. Не си спомням точно този ден, обаче целият месец на офанзивата „Тет“ беше отвратителен.

— Направо гаден.

— Да, гаден. — Карл спря и ме погледна. — Имаме доказателства, че американският лейтенант е бил убит от американски капитан.

Замълча, за да ме остави да осъзная думите му, но аз не реагирах. Вече бях чул нещо, което не исках да чувам, и сега знаех тайна. Неминуемо щяха да последват подробности.

Загледахме се в Мемориала на жените във Виетнам, в трите медицински сестри — едната се грижеше за проснатия върху чувалите с пясък ранен мъж, втората бе коленичила наблизо, третата се взираше в небето за медицинския хеликоптер. Четирите фигури бяха леко облечени и затреперих от студ само като ги гледах.

— Тези статуи би трябвало да са по-близо до Стената — казах. — Последният човек, когото повечето от ония момчета са видели, преди да умрат, е била медицинска сестра.

— Да, но такова разположение щеше да навява прекалено мрачни асоциации. Този мъж като че ли ще остане жив.

— Да… ще се спаси.

Умълчахме се, потънали в мисли. Искам да кажа, това са статуи, но връщат спомена за онова време. Карл пръв наруши тишината.

— Не знаем името на предполагаемия убиец, нито познаваме предполагаемата жертва. Знаем само, че този капитан хладнокръвно е убил лейтенанта. Нямаме труп — или по-точно, имаме много трупове, всички убити от врага, освен въпросния лейтенант. Известно ни е, че жертвата е била убита с единичен пистолетен изстрел в челото й това може да ограничи броя на имената въз основа на смъртните актове, издадени по онова време. Освен ако, разбира се, трупът изобщо не е бил открит и жертвата е била вписана като изчезнала в сражение. До тук ясно ли е?