Нелсън Демил - На север

Не бях сигурен до каква степен този тип биография се отнася за Карл Хелман, но сигурно скоро му предстоеше преминаване в запаса, освен ако в непосредственото му бъдеще не сияеше генералска звезда. Хрумна ми, че тази среща има нещо общо с това.

— Беше отдавна — каза ми той, или може би говореше на себе си. — И все пак понякога ми се струва, че беше вчера. — Погледна Стената, после се обърна към мен. — Съгласен ли си?

— Да, шейсет и осма е ясна като диапозитиви, върволица от безмълвни ярки образи, замръзнали във времето… — Спогледахме се и той кимна.

Накъде водеше всичко това?

В такива случаи е от полза да установиш откъде е започнало. Както споменах, аз съм ирландец от южен Бостън, което означава работнически произход. Баща ми беше ветеран от Втората световна война, като всички други бащи на онова място и по онова време. Отслужил три години в пехотата, върнал се у дома, оженил се, направил трима сина. Трийсет години работила бостънската община — поддържаше общинските автобуси. Веднъж ми призна, че тази работа не била толкова вълнуваща, колкото десанта в Нормандия, но работното време било по-удобно.

Скоро след осемнайсетия си рожден ден получих повиквателното си. Обърнах се към Харвард във връзка със свободни места за първокурсници и студентско отлагане, обаче те основателно отбелязаха, че не съм кандидатствал. Същото се повтори с Бостънския университет и дори с Бостънския колеж, където бяха намерили убежище от армията мнозина други католици.

Така че си стегнах багажа, татко ми стисна ръката, по-малките ми братя ме смятаха за върха, мама се разплака и аз се качих на ешелона за Форт Хадли, Джорджия, където щях да получа начална подготовка и вторично пехотно обучение. Поради някаква идиотска причина кандидатствах и бях приет във военновъздушната школа — където подготвяха парашутисти — във Форт Бенинг, пак в Джорджия. И за да завърша висшето си образование в областта на убиването, кандидатствах в спецчастите, като си мислех, че войната ще свърши, преди да изляза от смахнатите школи, но военните ми казаха: „До тук. Вече си готов, момко.“ Скоро след военновъздушната школа се озовах в една пехотна рота на фронтовата линия край Бон Сон, което не е в Калифорния.

Погледнах Карл. Знаех, че сме били там горе-долу по едно и също време, въпреки че бяхме стигнали до тази война по различни пътища. Само че в края на краищата може и да не бяха чак толкова различни.

— Реших, че е добре да се срещнем тук — каза той.

Не отговорих.

След Виетнам двамата бяхме останали в армията, тъй като, за разлика от всички останали, тя ни искаше. Аз постъпих във военната полиция и отслужих половин втори мандат във Виетнам. През годините се възползвах от военната образователна програма и получих бакалавърска степен по наказателно право, после постъпих в Криминалния следствен отдел, главно защото носеха цивилни дрехи.

Станах подофицер — нямах командирски задължения, но вършех важна работа като следовател по убийства.

Карл беше минал по малко по-различен и по-фин път. Беше завършил истински колеж с военна стипендия и беше получил някаква тъпа степен по философия, докато бе служил четири години в Корпуса за запасни офицери, после беше постъпил на действителна служба като лейтенант.

По някое време съдбите ни едва не се бяха пресекли във Виетнам, после се засякоха във Фолс Чърч. И ето че сега бяхме тук, буквално и преносно застанали в здрача, вече не воини, а мъже на средна възраст, вперили очи в имената на убитите от нашето поколение, 58 ООО имена, изсечени в черния камък, и аз изведнъж видях тези хора като деца, грижливо дълбаещи имената си върху дървета, чинове, дървени огради. Осъзнах, че всяко име от гранита отговаря на друго, издълбано някъде в Америка. Тези имена бяха изсечени и в сърцата на техните семейства, в сърцето на нацията.

Двамата с Карл закрачихме покрай Стената. Дъхът ни се издигаше на пара в студения въздух. В подножието на мемориала имаше цветя, оставени от приятели и роднини, и аз си спомних, че предишния път, когато преди много години бях дошъл тук, някой беше оставил бейзболна ръкавица, и когато я бях видял, без да се усетя, по лицето ми бяха потекли сълзи.

През първите години при Стената оставяха много такива неща: снимки, шапки, играчки, дори любими храни. Днес забелязах, че няма никакви лични вещи, само цветя и няколко сгънати писма, пъхнати в цепнатините между плочите.

Годините минаваха, родителите умираха, съпругите имаха нов живот, братята и сестрите не забравяха, но вече бяха идвали тук и нямаше нужда да се връщат. Мъртвите, повечето от които съвсем млади, не бяха оставили много деца, но при предишното си идване видях една дъщеря, двайсетинагодишна жена, която не познаваше баща си. Аз нямах дъщеря, така че за десетина минути запълнихме малко от празнотата в себе си, липсващите части, после всеки продължи пътя си.