Нелсън Демил - На север

— Но аз съм по-незрял.

— Млъкни, моля те. И си обичам работата, харесвам живота си, кариерата си, независимостта си. Но… Ще се откажа от тях, ако съм убедена…

— Натоварваш ме с голяма отговорност.

— Не те изнудвам, Пол. Дори не съм сигурна какво ми се струва, че искам.

Иначе съм интелигентен пич, обаче се смущавам, когато приказвам с жени. За да не я моля за обяснение, казах:

— Разбирам.

— Нима?

— Напълно. — Нямах ни най-малка представа.

— Липсвам ли ти?

— Непрекъснато.

— И ти ми липсваш. Наистина. Нямам търпение да се видим. Ще си взема малко отпуска. Обещавам.

— И аз ще си взема малко отпуска.

— Ти не си на работа.

— Права си. Но ако бях, щях да си взема отпуска, за да сме заедно. Този път аз ще дойда при теб. Там е по-топло.

— Добре. Ще е чудесно.

— Обичаш ли чили?

— Не.

— Мислех, че обичаш. Добре де, успешно разследване. Предупреди ме един ден предварително и идвам веднага.

— Няма да ме има две седмици. Може и три. Ще ти се обадя, когато се очертае да приключвам.

— Добре.

— Поздрави Карл от мен. Съобщи ми какво иска.

— Може да иска да ми разкаже как е бил отвлечен от извънземни.

Синтия се засмя.

И тъкмо когато разговорът щеше да свърши с весел тон, тя подметна:

— Знаеш ли, Пол, не трябваше да напускаш.

— Сериозно? — Случаят с дъщерята на генерала още от самото начало си беше истинско политическо, емоционално и професионално минно поле, и аз нагазих право в него. Щеше да е по-добре, ако не го бях разрешил, защото се оказа, че никой не желае да научи истината. — С онова строго мъмрене в досието ми армията иска да ми каже, че съм за пенсия — отвърнах на Синтия. — Може да е малко деликатно, ама…

— Струва ми се, че грешно си изтълкувал какво става. Смъмриха те, ти се наду и постъпи импулсивно, защото накърниха самолюбието ти.

— Нима? Е, благодаря за информацията, че съм провалил трийсетгодишната си кариера заради избухливия си нрав.

— Трябваше да се примириш. Ще ти кажа още нещо. Ако не си намериш също толкова важна и интересна работа, ще изпаднеш в депресия…

— Вече изпаднах. Ти току-що ме депримира. Много ти благодаря.

— Извинявай, но добре те познавам. Не беше чак толкова съсипан. Случаят „Камбъл“ просто те потресе. Той потресе всички. Даже мен. Беше най-тъжният, най-потискащият случай…

— Не ми се приказва за това.

— Добре. Обаче ти трябваше едномесечна отпуска, а не пенсия. Още си млад…

— Ти си по-млада.

— Останала ти е страшно много енергия, много хъс, но трябва да напишеш второто действие, Пол.

— Благодаря. Проучвам възможностите си. — Температурата в стаята и по телефона забележимо се беше понижила.

— Сърдиш ли се?

— Не. Ако беше тук, щеше да видиш, че съм усмихнат. Усмихнат съм.

— Нямаше да ти го кажа, ако не те обичах.

— Продължавам да съм усмихнат.

— Ще се видим след две-три седмици — отвърна тя. — Пази се.

— И ти.

Мълчание, после:

— Лека нощ.

— Чао.

Затворихме. Изправих се, отидох до бара и си налях. Скоч, сода, лед.

Седнах в кабинета си, вдигнах крака на бюрото и се зазяпах в снега. Скочът ухаеше приятно.

Та така. Имах си роман от Даниъл Стийл на бюрото, в ушите ми продължаваше да отеква неприятен телефонен разговор и на компютърния екран се мъдреше злокобен имейл от Карл Хелман.

Понякога неща, между които на пръв поглед няма никаква връзка, всъщност се оказват брънки от по-мащабен план. Не твой план естествено, нечий чужд план. Трябваше да повярвам, че Карл и Синтия не си приказват за мен, но госпожа Бренър не беше отгледала идиот.

Би трябвало да побеснявам, когато подценяват интелигентността ми, но е факт, че притежавам някакъв привиден мъжкарски идиотизъм, който насърчава другите да подценяват блестящия ми ум. По този начин съм пратил доста хора зад решетките.

За пореден път препрочетох имейла. „Утре в 16:00 ч. на Стената.“ Дори нямаше „моля“. Полковник Карл Густав Хелман понякога е малко арогантен. Както предполага името му, той е роден в Германия, докато Пол Зейвиър Бренър е типичен ирландски момък от южен Бостън, очарователно безотговорен и възхитително наперен. Хер Хелман е негова пълна противоположност. И все пак по някакъв странен начин ние се харесвахме. Той бе добър началник строг, но справедлив, и изключително мотивиран. Просто мотивите му изобщо не ми вдъхваха доверие.

Както и да е, смъкнах крака от бюрото и метнах един имейл на Карл: „Ще те чакам там“. Подписах се с „Пол Бренър, ВМС“, което в този случай не означаваше „Виетнам, младши сержант“, а както знаехме двамата с Карл — „върви на майната си“.