Нелсън Демил: На север

Както съм казвал винаги, армията не е място за лични връзки — това не е работа, а призвание, обвързаност, която прави другите ангажименти страшно сложни. Понякога невъзможни.

— Чуваш ли ме? — попита тя.

— Да.

— Не можем да продължаваме така, Пол. Мъчително е.

— Зная.

— Какво ще правим?

Според мен Синтия беше готова да се примири и да се откаже от високата си пенсия в замяна на оная четирибуквена думичка, дето започва с „б“. Тогава щяхме да решим къде да се установим, да си намерим работа и да заживеем щастливо до края на дните си. И защо не? Нали се обичахме.

— Пол?

— Да… Мисля.

— Вече трябваше да си помислил за всичко това.

— Права си. Виж, струва ми се, че това не е разговор за по телефона. Трябва да се видим.

— Когато се виждаме, само се чукаме.

— Това не… добре де, ще поговорим на вечеря. В ресторант.

— Хубаво. Ще ти се обадя, когато се върна от Ръкър. Ще дойда при теб или ти ще дойдеш тук.

— Добре. Ей, как върви разводът ти?

— Почти приключва.

— Чудесно. — Сетих се и за любящия й съпруг: — Често ли се виждаш с майор Откачалски?

— Не особено. От време на време в офицерския клуб. Неизбежно е.

— Още ли иска да се съберете?

— Не се мъчи да усложняваш иначе простата ситуация.

— Не се мъча. Просто се притеснявам, че пак може да се опита да ме убие.

— Той никога не се е опитвал да те убие, Пол.

— Значи грешно съм изтълкувал основанията му да насочи срещу мен зареден пистолет.

— Може ли да променим темата?

— Естествено. Ей, четеш ли Даниъл Стийл?

— Не, защо?

— Купих последната й книга. Ще ти я пратя.

— Може на майка ти да й хареса. Рожденият й ден е на десети февруари. Гледай да не го забравиш.

— Помня го. Между другото, имам имейл от Карл. Иска утре да се срещнем.

— Защо?

— Мислех, че може ти да знаеш.

— Не, нямам представа — отвърна тя. — Може просто да иска да пийнете по чашка и да си поговорите за едно време.

— Иска да се срещнем при Мемориала на Виетнамската война.

— Нима? Странно.

— Наистина е странно. Съвсем нищо ли не ти е споменавал?

— Не. Защо да ми споменава?

— Не зная. Нямам представа какво е намислил.

— Защо предполагаш, че непременно е намислил нещо? Толкова години сте работили заедно. Той те харесва.

— Не ме харесва — възразих аз. — Мрази ме.

— Не те мрази. Но с теб не е лесно да се работи. Всъщност не е лесно и да те обича човек.

— Майка ми ме обича.

— Не е зле пак да провериш. Що се отнася до Карл, той те уважава и знае, че си страшно добър. Има нужда или от съвет, или от информация за някой стар случай.

— А защо на Стената?

— Хм… Не зная. Ще разбереш, когато се срещнете.

— При мен е студено. Как е при теб?

— Двайсетина градуса.

— Тук вали сняг.

— Карай внимателно.

— Разбира се. — Помълчахме и през това време се замислих за миналото ни. Запознахме се в щабквартирата на НАТО в Брюксел. Тя беше сгодена за един майор от спецчастите, свалихме се, той побесня, извади ми гореспоменатия патлак, аз отстъпих, те се ожениха и една година по-късно със Синтия пак се натъкнахме един на друг.

Случи се в офицерския клуб във Форт Хадли, Джорджия, където и двамата бяхме по служба. Аз бях под прикритие, разследвах кражба и продажба на армейско оръжие, тя приключваше случай на изнасилване. Това й е специалността. Сексуалните престъпления. Предпочитам пак да ме пратят на война, отколкото да върша такава работа. Но все някой трябва да я върши и тя го прави отлично. Още по-важно е, че е в състояние да се абстрахира и изглежда, работата не й се отразява зле, макар че понякога се съмнявам.

Но да се върнем във Форт Хадли. Миналото лято. Докато сме там, откриват дъщерята на коменданта, капитан Ан Камбъл, на стрелбището гола, удушена и очевидно изнасилена. Така че ми нареждат да зарежа разследването на дребната оръжейна сделка и ми дават Синтия за помощничка. Разкриваме убиеца, после се опитваме да довършим предишните си следствия, което се оказва по-трудно. Поне тя разкара майор Откачалски.

— Хайде да го отложим, докато се срещнем, Пол. Съгласен ли си?

— Звучи ми добре. — Всъщност аз го бях предложил. Обаче защо да го посочвам? — Чудесна идея.

— И двамата трябва да помислим от какво се налага да се откажем и какво ще спечелим.

— Репетирала ли си тази реплика?

— Да. Но е вярно. Виж, обичам те…

— И аз те обичам.

— Зная. Тъкмо затова е толкова трудно. — Известно време никой от двама ни не се обади, после тя продължи: — Аз съм по-млада от теб…