Нелсън Демил: На север

— Благодаря, че дойде — рече Карл накрая.

— Прозвуча ми като заповед — отвърнах аз.

— Но ти си в запаса.

— Всъщност си подадох оставката.

— Не ме интересува ти какво си направил. Аз те пратих в запаса. Така всички са много по-спокойни.

— Обаче ми се щеше да си подам оставката.

— Тогава нямаше да можем да вдигнем онова мило тържество — когато ти прочете строгото си мъмрене пред всички.

— Ти ме помоли да кажа няколко думи.

— Изглеждаш във форма — вместо отговор каза Хелман.

— Така трябва. Тичам из цял Вашингтон и се срещам с хората при паметниците. Ти си третият за днес.

Хелман запали цигара и отбеляза:

— Сарказмът и лошото ти чувство за хумор не са се променили.

— Знам. Е, какво става, ако може да попитам?

— Първо трябва да си разменим малко любезности и новини. Как я караш?

— Страхотно. Наваксвам много неща. Ей, четеш ли Даниъл Стийл?

— Коя?

— Ще ти пратя една книга. Обичаш ли чили?

Хелман дръпна от цигарата си. Сигурно се чудеше какво го е прихванало, че да се свърже с мен.

— Искам да те питам, Пол, смяташ ли, че армията се е отнесла несправедливо с теб?

— Не повече, отколкото с няколко милиона други, господин полковник.

— Стига любезности, а?

— Чудесно.

— Два административни въпроса. Първо, строгото ти мъмрене. Може да се изличи от досието ти. Второ, пенсията ти. Може да се изчисли по друг начин, така че през остатъка от живота си да разполагаш със значителна сума.

— Всъщност, когато напуснах армията, предполагаемият остатък от живота ми се удължи, така че и по-малката сума ми е достатъчна.

— Искаш ли да научиш още по тези два въпроса?

— Не. Надушвам неприятности.

Продължихме да киснем на вцепеняващия студ и да обмисляме пет-шест хода напред. Много ме бива в тая игра, обаче Карл е още по-добър. Не е толкова интелигентен като мен, определено не е толкова ловък, но мисълта му е задълбочена и съсредоточена.

Всъщност ми харесва. Наистина. Честно казано, шестмесечното му мълчание малко ме оскърби. Може да го бях ядосал с поведението си на тържеството по случай пенсионирането ми. Бях обърнал някоя и друга чаша, но смътно си спомням, че направих впечатление на един пруски фелдмаршал на име фон Хелман, струва ми се.

— На тази стена е изсечено името на човек, който не е загинал в бой — рече Карл накрая. — Човек, който всъщност е бил убит.

Не отговорих на това изненадващо съобщение.

— Колко души познаваш на тази стена? — попита ме той.

Помълчах за миг, после отвърнах:

— Прекалено много. А ти?

— И аз. Изкарал си два мандата във Виетнам, нали така?

— Да. През шейсет и осма и после пак през седемдесет и втора, но втория път вече служех във военната полиция и повечето ми сражения бяха с пияни войници край военновъздушната база Биен Хоа.

— Обаче първия път… си бил в пехотата на фронтовата линия… Участвал си в много битки. Хареса ли ти?

Само ветеран от войната може да разбере такъв въпрос. През всичките години, откакто се познавахме с Карл, никога не бяхме разговаряли за бойните си преживявания. Това не е необичайно. Погледнах го.

— Беше върховно. Първите няколко пъти. После… свикнах, приех го за нормално… след това, през последните няколко месеца преди да се прибера, изпаднах в параноя, все едно се мъчеха да убият точно мен, все едно не искаха да ме пуснат да се прибера вкъщи. През последните два месеца почти не спах.

Очите ни се срещнаха. Карл кимна.

— И с мен беше същото. — Той се приближи до Стената и впери поглед в изсечените върху камъка имена. — Тогава бяхме млади, Пол. Тези хора завинаги са млади. — Хелман докосна едно от имената. — Познавах този човек.

Изглеждаше необичайно замислен, почти мрачен. Може би заради мястото, сезона, здрача и така нататък. Аз също не бях особено весел.

Той извади златна табакера и запалка.

— Заповядай.

— Не, благодаря. Ти току-що си загаси цигарата.

Също като всички пушачи, Карл не ми обърна внимание и запали нова.

Карл Густав Хелман. Не бях запознат подробно с личния му живот, но знаех, че е израснал сред руините на следвоенна Германия. През годините се бях срещал с още неколцина американски немци, повечето военни, вече от запаса. Останали без баща или напълно осиротели, те бяха изпълнявали разни поръчки на Американската окупационна армия, за да не умрат от глад. На осемнайсетгодишна възраст бяха постъпили в американската армия в някой военен пост в Германия, за да се спасят от нищетата на победената страна. Някога в армията беше имало много такива хора и Карл сигурно бе един от последните.