Нелсън Демил - На север

Минаваше три часът и аз бях във вашингтонския Национален парк, правоъгълен участък трева и дървета, който започва на изток от Капитолия и стига на запад до паметника на Линкълн, разстояние от малко над три километра.

Паркът е приятно място да потича човек и има хубава гледка, затова вместо да ходя в града, само за да се видя с Карл Хелман, аз бях по анцуг и маратонки с плетена шапка, нахлупена над ушите.

Започнах кроса около басейна на Капитолия и разчетох крачката си така, че да стигна при Стената в уреченото време: четири часа мое време и 16:00 по часовника на Карл.

Тичах в южната част на Парка, покрай Националния музей на авиацията и космонавтиката, Смитсъновия институт и другите музеи между тях.

Както вече споменах, официално това е парк, но в същото време е и място, където всеки иска да издигне нещо важно — паметници, музеи, мемориали и статуи, и ако тази мраморна мания продължи, някой ден Паркът ще заприлича на римския форум, натъпкан до пръсване с храмове на какво ли не. Не че критикарствам — важните хора и събития имат нужда от мемориали и паметници. И аз си имам мемориал: Стената. При това много хубав мемориал, защото на него не е изписано моето име.

Слънцето се спускаше ниско, сенките се издължаваха, цареше пълна неподвижност и тишина, освен скърцането на снега под краката ми.

Погледнах си часовника и видях, че до уречения час остават десет минути. Подобно на мнозина от неговата етническа група, хер Хелман е фанатично точен. Искам да кажа, не обичам обобщенията на север относно раси, религии и прочее, обаче ирландците и немците не се отличават с обща представа за време.

Ускорих крачка и се запътих на север покрай басейна. Задникът ми започваше да се влачи и дробовете ми пареха от студения въздух.

Когато прекосих Конститюшън Гардънс, пред погледа ми се появи Мемориалът на жените във Виетнам: три медицински сестри в маскировъчни униформи край ранен мъж, когото все още не виждах.

На стотина метра по-нататък се издигаше статуята на трима войници — трима бронзови мъже в маскировъчни униформи край бойно знаме.

Зад двете бронзови композиции се намираше самата черна стена — ясно изпъкваше на белия фон на снега.

Мемориалът може би е най-посещаваният паметник във Вашингтон, но в този студен почивен ден нямаше много хора. Когато се приближих, изпитах усещането, че вцепенено вперилите погледи в Стената посетители са хората, които трябва да са там.

Сред тях се отличаваше самотен мъж — полковник Карл Хелман — носеше цивилно палто и борсалино и разбира се, си гледаше часовника, като сигурно си мърмореше на леко заваления си английски: „Къде ли се губи тоя?“

Забавих крачка, за да не разтревожа бившия си шеф с вида на моя милост, затичан с все сили към него, и когато излязох на алеята, минаваща успоредно на Стената, на двайсетина метра от хер Хелман, някъде удари черковна камбана, после повтори и потрети. Окончателно преминах в нормален ход и се приближих иззад Карл Густав Хелман тъкмо когато камбаната удряше четири часа.

Той усети присъствието ми или може би видя отражението ми на черната стена и без да се обръща, каза:

— Здравей, Пол.

Изглеждаше доволен, че ме вижда — или че ме усеща, — макар че не личеше да е развълнуван. Ако не друго, поне идвах навреме, а това винаги му оправя настроението.

Не отговорих на поздрава и двамата застанахме един до друг, вперили поглед в Стената. Всъщност ми се искаше да успокоя дишането си ходешком, но останах на място. От ноздрите ми струяла облаци пара като от муцуната на кон и потта по лицето ми започваше да студенее.

Та двамата стояхме там и мълчаливо отново се опознавахме след половингодишна раздяла, като кучета, които се душат, за да определят кое е по-силно.

Забелязах, че сме застанали пред участък от Стената, който носеше надписа „1968“. Той беше най-големият, нещастната година с най-много американски жертви: офанзивата „Тет“, обсадата на Ке Сан, битката в долината А Шау и други не толкова известни, но не по-малко ужасяващи сблъсъци. Също като мен, Карл Хелман бе воювал там през 1968-а и лично познаваше някои от тези места и събития.

Тази година не беше била особено щастлива и на родния фронт: убийствата на Мартин Лутър Кинг и Боби Кенеди, студентските бунтове, градските безредици и така нататък. Кофти година навсякъде. Разбирах защо Хелман е застанал пред 1968-а, въпреки че не разбирах защо изобщо сме тук. Тъй като обаче съм стара пушка, никога не заговарям пръв старши по чин. Понякога си мълча даже да ме заговорят, като сега. Можехме да си висим в пълно мълчание до среднощ, хич не ми пукаше.