Нелсън Демил - На север

— Да. Капитан от Сухопътните сили на Съединените щати вади пистолета си и застрелва лейтенант от Сухопътните сили на Съединените щати в челото. Предполага се, че раната е фатална. Случило се е в разгара на битка преди близо трийсет години. Но нека играя ролята на адвоката на обвиняемия — може пък да не е било убийство. Може това да е бил един от онези злощастни случаи, в които висшестоящ офицер застрелва свой подчинен за проявена страхливост пред лицето на врага. Случва се и не е непременно убийство, нито дори престъпление. Може да е било самоотбрана или злополука. Не бива да се правят прибързани заключения. — Прибавих: — Но разбира се, вие разполагате със свидетел. Така че не трябва да бързам с разсъжденията.

Обърнахме се и закрачихме обратно към Стената. Светлината отслабваше, идваха и си отиваха хора, един мъж на средна възраст постави венец до черния гранит и избърса очите си с кърпичка.

Хелман го погледа за миг, после каза:

— Да, имало е свидетел. И свидетелят е описал хладнокръвно убийство.

— Сигурен ли е свидетелят?

— Не зная.

— Кой е той и къде се намира?

— Не знаем къде е, но ни е известно името му.

— И искате да го открия.

— Точно така.

— Как научихте за него?

— Написал е писмо.

— Ясно… е, значи имате изчезнал свидетел на убийство с трийсетгодишна давност, нямате заподозрян, труп, оръжие на убийство, мотив и доказателства, и убийството е извършено в една забравена от Бога страна много далеч от тук. И искате да разкрия това убийство.

— Точно така.

— Лесна работа. Може ли да попитам защо? На кой му пука след трийсет години?

— На мен. На армията. Извършено е убийство. Убийството няма давност.

— Ясно. Нали разбираш, че близките на тоя лейтенант, дето е бил убит или изчезнал, го смятат за доблестно загинал в бой. Какво ще спечелите, като докажете, че е бил убит? Не смяташ ли, че близките му достатъчно са изстрадали? — Кимнах към мъжа пред Стената.

— Това не е аргумент — верен на устава, възрази Карл Хелман.

— За мен обаче е — осведомих го аз.

— Не че прекалено много разсъждаваш, Пол, просто не разсъждаваш за каквото трябва.

— Не е вярно. Мисля, че на тази стена е изсечено име, което е най-добре да оставим на мира.

— На свобода се разхожда убиец.

— Може би да, може би не. Предполагаемият убиец може по-късно да е загинал в сражение. Онзи период беше отвратителен и има голяма вероятност капитанът да е бил убит в битка.

— Тогава името му няма място на тази стена при хората, които са загинали доблестно.

— Знаех, че ще отговориш така.

— Знаех, че ще го разбереш.

— Струва ми се, че прекалено дълго сме работили заедно.

— Работихме добре заедно.

Това беше новост за мен. Може да имаше предвид, че заедно сме вършили работата, което си бе вярно, въпреки сериозните ни личностни различия и факта, че единият от нас педантично спазваше устава, докато другият определено не се интересуваше от такива неща.

Отдалечихме се от Мемориала на жените във Виетнам и спряхме при трите бронзови мъжки статуи: двама бели мъже и един чернокож, които трябваше да изобразяват морски пехотинец, пехотинец и моряк, но носеха маскировъчна униформа и трудно можеха да се отличат един от друг. Гледаха към Стената, сякаш се взираха в имената на убитите, но някак зловещо тримата също изглеждаха мъртви.

Карл се обърна към мемориала.

— Отначало Стената не ми харесваше. Предпочитах тези героични бронзови статуи, защото въпреки цялата си абстрактност и метафорични нюанси Стената всъщност е грамаден надгробен камък, общ гроб е имената на всички. Това ме смущаваше. После… после я приех. Ти как мислиш?

— Мисля, че трябва да я приемаме такава, каквато е. Надгробен камък.

— Някога изпитвал ли си угризения, че си останал жив?

— Може би щях да изпитвам, ако не бях ходил там. Може ли да променим темата?

— Не. Веднъж ти ми каза, че не обвиняваш хората, които не са служили. Така ли беше?

— И все още е така. Защо?

— Каза ми също, че повече мразиш онези, които са отишли във Виетнам, но не са си вършили работата — онези, които са проваляли другите, които са вършили позорни постъпки като изнасилвания и грабежи. Които безсъвестно са убивали цивилни. И това ли все още е в сила?

— Свършвай с инструктажа.

— Добре. Е, имаме този капитан, който най-вероятно е убил младши офицер. Искам да зная имената на капитана и на убития лейтенант.

Забелязах, че очевидният въпрос „защо“ — мотивът — още не е конкретно посочен. Може би, както в повечето случаи на убийство във военно време, мотивът бе незначителен, нелогичен и маловажен. Но може и да беше основната причина за изравянето на престъпление с трийсетгодишна давност. В такъв случай, щом Карл не го споменаваше, нямаше да го спомена и аз. Върнах се към наличните факти.