Нелсън Демил - На север

— Всъщност помолихме Американските ветерани от Виетнам да не пращат писмото в Ханой — осведоми ме Хелман.

Знаех го, но въпреки това попитах:

— Защо?

— Ами… Има много причини да смятаме, че е по-добре засега Ханой да не вижда това писмо.

— Кажи ми поне една.

— Колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Същото се отнася и за теб.

Спогледахме се и разбрах, че в тая история има нещо повече от някакво си убийство с трийсетгодишна давност. Трябваше да има, иначе всичко това нямаше смисъл. Но не му зададох повече въпроси.

— Добре, и без това чух прекалено много. Благодаря за доверието, но не искам да се забърквам.

— От какво те е страх?

— Не ми излизай с тоя номер, Карл. Много пъти съм излагал живота си на опасност за страната ни. Обаче това не си струва нито моя, нито живота на никой друг. Това е история. Оставете я на мира.

— Става въпрос за справедливост.

— Изобщо не става въпрос за справедливост. Става въпрос за нещо друго и тъй като не зная за какво, няма да се замъкна във Виетнам поради причина, която никой не ми разкрива. Предишните два пъти знаех защо съм там.

— Мислехме си, че знаем защо сме там. Излъгаха ни. Този път никой няма да те излъже. Просто не ти казваме. Но можеш да ми повярваш, че е изключително важно.

— Навремето и те така ни уверяваха.

— Няма да споря.

Слънцето залязваше и се надигаше студен вятър. Вече бяхме почти съвсем сами и стояхме безмълвно, потънали в мислите си. Накрая Карл Хелман тихо рече:

— Здрач е. Сенките са дълги. — Погледна ме. — Сенките се простират от там до тук, Пол. Нищо повече не мога да ти кажа.

Не отговорих.

Появи се мъж в старо униформено яке, горе-долу на наша възраст, но по-стар наглед заради буйната си сива брада. Вдигна сигнална тръба и изсвири отбой. Когато вятърът отнесе и последния звук, непознатият се обърна към Стената, отдаде чест и се отдалечи.

Двамата с Карл постояхме още малко, после той каза:

— Добре, разбирам те. Възможно е да се окаже малко рисковано, а хората на средна възраст не обичат да си рискуват живота за нещо, което може да е глупаво или безсмислено. Честно казано, този Тран Ван Вин най-вероятно е мъртъв, пък даже и да е жив, сигурно няма да е от голяма полза. Хайде, ела да те черпя едно. На Двайсет и трета улица има едно заведение, което ще ти хареса.

Мълчаливо закрачихме през парка и Хелман попита:

— Може ли поне да ти покажа писмото?

— Кое? Любовното или истинското?

— Превода на писмото на Тран Ван Вин.

— Истинския пълен превод ли?

Карл не отговори.

— Дай ми оригиналното писмо на виетнамски и аз ще намеря кой да ми го преведе.

— Излишно е.

Усмихнах се.

— Значи нещо в писмото не е за моите очи. Искаш да ви помогна, а криеш много неща.

— За твое добро. Онова, което не ти казвам, не е важно за задачата да откриеш Тран Ван Вин.

— Но е важно за нещо, иначе нямаше да си толкова тайнствен.

Карл мълчеше.

— Кога получихте това писмо от АВВ? — попитах го.

— Преди два дни.

— И сте започнали проверката на военния архив, нали?

— Да, но това ще отнеме седмица-две. А и онзи пожар в архива…

— Карл, онзи пожар през седемдесет и трета беше използван, за да прикрие повече гадости от всеки друг пожар в историята.

— Възможно е, но така или иначе липсват досиета. Все пак мисля, че след няколко седмици ще сме готови със списъка на капитаните от Първа въздушнопреносима, които по онова време са били там. Списъкът на лейтенантите, загинали около седми февруари в Куанг Три, ще е много по-кратък и по-подробен. Едва ли ще включва повече от две-три имена. Предполагаме, че капитанът и лейтенантът са били от една и съща част, което може да ограничи броя на заподозрените капитани. Затова смятам, че вероятността за успех не е толкова малка.

— Може и да откриете заподозрян, но никога няма да успеете да го осъдите — възразих аз.

— Хайде първо да намерим свидетеля и заподозрения и тогава да мислим за последствията.

Замълчах за миг, после казах:

— Както спомена, по онова време аз бях там. И за твое сведение, самият град беше отбраняван от южновиетнамската армия, не от американци. Нашите имаха огневи бази наоколо. Сигурни ли сте, че тези двама офицери от Първа въздушнопреносима са били е града?

— Писмото е категорично по този въпрос. Защо?

— Ами тогава тези двама американци може да са били придадени като съветници към южновиетнамската армия.

— Възможно е.

— Това още повече стеснява обсега на търсене. Първо свършете канцеларската работа тук, преди да пратите някого във Виетнам.