Нелсън Демил - На север

— Ще проверя. Но мисли оптимистично.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с мен?

— Категорично.

— Кога заминавам?

— Утре сутрин. Яви се на „Дълес“ в осем нула нула. Ще ти пратя по имейла инструкциите за срещата на летището.

— С личния си паспорт ли?

— Да. Прикритието ти ще е леко. На летището ще ти донесат визата, билетите и хотелските резервации, пари и някои неща, които трябва да запомниш. Трябва да заминеш на чисто.

— Това ли е всичко?

— Да. Да вървим да те почерпя.

— Когато се върна. До скоро.

— А, още нещо — спря ме Карл. — Предполагам, че ще съобщиш на Синтия за заминаването си. Не бъди много конкретен. Искаш ли аз да поговоря с нея, след като заминеш?

Не отговорих.

— Е — каза той, — тогава успех и ти благодаря.

Ако стояхме по-близо един до друг, щяхме да се ръкуваме, но сега просто небрежно си отдадохме чест, като докоснахме шапките си. Извърнахме се и се разделихме.

След срещата с Карл изпих няколко чаши сам вкъщи, после пратих имейл на Синтия. Човек никога не бива да пие, когато има достъп до каквато и да било форма на комуникация — имейл, мобилен и обикновен телефон или факс. Принтирах съобщението и го прибрах в сака си с намерението на сутринта да го препрочета, за да видя колко пиян съм бил. Изтрих мейла в компютъра, в случай че от Вътрешната служба за сигурност в КСО решат да претършуват файловете ми.

Както беше обещал Карл, имах имейл с инструкциите за срещата на летището. Краткото му съобщение свършваше с думите: „Още веднъж ти благодаря. Желая ти успех. До скоро.“

Забелязах, че не иска нито да му се обадя по мобилен телефон, нито да отговоря на имейла му. Всъщност не оставаше нищо за казване. Изтрих съобщението му.

Написах бележка на чистачката, че ще отсъствам около три седмици. Поразтребих жилището, в случай че от КСО дойдат преди нея, за да търсят нещо важно, оставено от покойния. Винаги разтребвам — искам да ме запомнят като човек, който не е разхвърлял мръсното си бельо по пода.

В седем на другата сутрин проверих електронната си поща, но нямаше отговор от Синтия на снощното ми съобщение. Може още да не бе отворила мейла си.

Навън прозвуча клаксон. Грабнах малкия си куфар и сака си и излязох в студеното мрачно утро — без шлифер, както ме беше инструктирал Карл. Според предвидливия хер Хелман в Сайгон било двайсет и седем градуса и греело слънце.

Качих се в очакващото ме такси, размених приветствия с шофьора и потеглихме за „Дълес“, което по това време на деня се намираше на половин час път. При други обстоятелства щях да отида със собствената си кола, обаче дългосрочният, паркинг на летището можеше да се окаже недостатъчно дългосрочен за това пътуване.

Както споменах, утрото бе навъсено, което може би обясняваше черните ми мисли.

Спомних си едно подобно ранно пътуване отпреди много години. До бостънското летище „Логан“. Баща ми шофираше шевролета ни модел петдесет и шеста, който впоследствие се превърна в класика, но тогава си беше обикновена таратайка.

Моята едномесечна предвиетнамска отпуска свършваше — идваше време да отлетя за Сан Франциско и да се отправя на запад.

Бяхме оставили мама вкъщи разплакана, прекалено разстроена дори да забърка едни яйца. Братята ми спяха.

Татко мълчеше и едва години по-късно си зададох въпроса какво ли си е мислил. Питах се как неговият баща го е изпратил на война.

Стигнахме на летището, паркирахме и заедно влязохме на терминала. Имаше много момчета с униформи, мешки и сакове, много майки и бащи, съпруги и приятелки, даже хлапета, навярно братя и сестри.

Наоколо крачеха по двойки уставно облечени военни полицаи, необичайна гледка само допреди година. Във военно време родината е пример за изключителни контрасти: скръб и радост, раздели и срещи, патриотизъм и цинизъм, паради и погребения.

Имах билет за „Американ Еърлайнс“ до Сан Франциско и се наредих на съответната опашка, която се състоеше главно от войници, моряци, морски пехотинци и момчета от военновъздушните сили. Неколцината цивилни, изглежда, се чувстваха неловко сред нас.

Баща ми искаше да остане, но повечето близки си бяха тръгнали, затова го уговорих да си върви. Той ми стисна ръката и рече: „Върни се у дома, сине“.

За миг си помислих, че ми казва да тръгна с него и да забравя за тая идиотщина. После разбрах, че иска да каже да се върна жив. Погледнах го в очите и отвърнах: „Ще се върна. Грижи се за мама.“

„Разбира се. Късмет, Пол.“ И си тръгна. След няколко минути го зърнах да ме наблюдава през стъклената врата. Погледите ни се срещнаха, той се обърна и отново изчезна.