Нелсън Демил - На север

Върнах се в настоящето и открих, че таксиметровият шофьор ме наблюдава в огледалото.

— Кой терминал? — попита той.

Погледнах през прозореца и видях, че сме на „Дълес“.

— На „Ейжиана“ — отвърнах.

— Закъде пътувате?

— За Виетнам.

— Наистина ли? Мислех, че пътувате за някое хубаво място. Видях ви да се усмихвате.

— Току-що се връщам от едно хубаво място.

В съответствие с пратените по имейла инструкции на хер Хелман отидох направо в чакалнята на „Ейжиана“, известна като „Морнинг Колм Клъб“.

Влязох и си показах паспорта на източноазиатската хубавица на гишето — носеше табелка с името Рита Чан. Обикновено трябва да си член на клуба или да имаш билет за първа или бизнес класа, за да използваш чакалнята, но госпожа Чан само погледна паспорта ми и каза:

— А, да, господин Бренър. Заседателна зала „Б“.

Оставих куфара си на гардероба, после се погледнах в огромното огледало и си вчесах косата. Носех панталони цвят каки, синя риза без вратовръзка, син блейзър и мокасини — подходящо облекло за бизнес класа и хотел „Рекс“ в Сайгон, поне според Карл.

Нарамих сака си, влязох в чакалнята и си поръчах кафе. На шведската маса имаше закуска от ориз, октопод, водорасли и солена риба, но без чили. Взех си три опаковки солени фъстъци и си ги прибрах в джоба.

Отидох в заседателна зала „Б“, която се оказа малка стая с ламперия, кръгла маса и столове. Вътре нямаше никого.

Оставих сака, седнах и отпих глътка кафе. Отворих едната опаковка фъстъци, лапнах няколко и зачаках някой да дойде.

От предишното си заминаване за Виетнам явно се бях издигнал в живота, обаче паренето под лъжичката не беше много по-различно.

Отново се замислих за Пеги Уолш.

Преди да замина за Виетнам тя настоя да се изповядаме. Предпочитах да ме удари с юмрук в ченето, вместо да се изправя пред гнева на отец Бенет, щом чуеше, че съм чукал неговата втора най-любима девственица.

Обаче имах нужда от опрощение, затова с Пеги отидохме на съботна изповед в „Сейнт Бриджид“. Слава Богу, този ден отец Бенет не изповядваше. Пеги влезе в една от изповедалните, аз влязох в друга. Не си спомням името на свещеника, а и не го познавах, но иззад черния параван гласът му звучеше младежки. Така или иначе, започнах спокойно с неща като лъжи и ругатни, после преминах към сериозната част. Той не се шашна, но не беше и много доволен от мен. Попита ме коя е девойката и аз го метнах, че е Шийла О’Конър, която винаги съм искал да чукам, но така и не успях. Репутацията на Шийла и без това не бе кой знае каква, така че не изпитвах големи угризения. Аз съм истински джентълмен.

Свещеникът сигурно се канеше да ми нареди милион пъти да повторя някоя молитва, обаче му казах: „Отче, след два дни заминавам за Виетнам“.

Последва дълго мълчание, после той отвърна: „За покаяние кажи «Отче наш». И успех, сине, Бог да те благослови. Ще се моля за теб.“

Отидох да се причестя, радостен, че ми се е разминало толкова лесно, но докато четях молитвата, осъзнах, че с думите, че заминавам за Виетнам, все едно съм казал „Отче, имай милост към мен“ и по гърба ме полазиха тръпки.

Бедната Пеги близо час чете молитви на колене, докато аз ритах футбол с приятели на игрището на гимназията „Сейнт Бриджид“.

По-късно двамата се заклехме в сексуална вярност през годината на моето отсъствие. По онова време сигурно са били дадени около половин милион такива клетви между разделящи се двойки и някои от обещанията може и да са били спазени.

С Пеги искахме да се венчаем, преди да замина, но тя толкова дълго беше бранила добродетелността си, че докато открия колко е страстна, вече бе прекалено късно да получим разрешение за брак.

Струва ми се, че тази история можеше да има и щастлив край, защото редовно си пишехме и тя продължаваше да живее при родителите си и да работи в малката железария на баща си, където помагаше и майка й. По-важното бе, че не откачи като по-голямата част от страната през 1968-а и писмата й бяха изпълнени с патриотизъм и оптимизъм, които самият аз не споделях.

Прибрах се цял, готов да продължа от там, където бяхме прекъснали. Получих едномесечна отпуска и с нетърпение очаквах всяка минута от нея.

Само че по време на отсъствието ми нещо се беше променило. Бе се променила страната, приятелите ми бяха в казармата или в колеж, а някои не искаха да приказват със завръщащи се войници. Даже южен Бостън, крепост на работническия патриотизъм, бе разделен като останалата част от Америка.