Нелсън Демил - На север

Регистрирах се и отидох на портала, където имаше цял куп изпращачи. По онова време човек можеше да изпраща заминаващите чак до портала. Реших, че баща ми може пак да се появи, даже приятелката ми Пеги, макар че бях настоял да не идва на летището. Адски ми се искаше да я видя още веднъж.

Въпреки големия брой мъже на моя възраст от района на Бостън не видях нито един познат. Това беше началото на едногодишното ми търсене на познати лица и припознаване в чужди хора.

Бях съвсем сам. Хората наоколо стояха мълчаливо, разговаряха или тихо плачеха. Никога не съм виждал толкова много народ да вдига толкова малко шум.

В периферията на навалицата стояха неколцина военни полицаи и следяха за признаци на проблеми сред младежите, които заминаваха на война.

Споменът за тази сцена ме изпълни с неловкост: военните полицаи, като цяло неохотните войници, смълчаните близки. Резултатът бе крайно неамериканско усещане за държавен контрол и принуда. Но тогава беше война — макар и не бащината ми война, получила максимална подкрепа, — а във военно време дори най-човеколюбивата власт става малко деспотична.

Бе ноември 1967-а и антивоенното движение все още не беше придобило пълен размах, затова на „Логан“ нямаше протестиращи, въпреки че когато кацнах в Сан Франциско, имаше групичка демонстранти и още повече след няколко дни в сухопътната база „Оукланд“ — настояваха войниците да не заминават или още по-добре да правят любов, а не война.

Докато съм на тая тема, моето гадже в гимназията, Пеги Уолш, беше хубавка, но доста потискана девойка, която всяка събота ходеше на изповед и се причестяваше всяка неделя. На една вечеринка в гимнастическия салон на гимназията „Сейнт Бриджид“ всички трябваше да вдигнем дясната си ръка, докато под ръководството на отец Бенет се отричахме от Сатаната, изкушението и плътските грехове.

Вероятността с Пеги да правим секс в мирно време горе-долу се равняваше на шансовете на баща ми да спечели Ирландската лотария.

Тази мисъл ме накара да се усмихна и ме върна към настоящето. Таксито се движеше с прилична скорост, точно като шевролета на баща ми преди много години. Спомням си, че тогава си казах: „Закъде си се разбързал, нали отиваш на война?“

Затворих очи и оставих мислите си да се върнат към месеците преди да се озова на летище „Логан“.

Бях постъпил в казармата девствен, но по време на вторичното пехотно обучение във Форт Хадли с още няколко нахакани момчета открихме девойките от фабриките за памук — „белокоските“, както им викахме, тъй като в косите им имаше памучни влакна от работата в отвратителните фабрики. Почасовите надници бяха кофти, обаче заради войната наличните часове бяха много. Само че имаше по-добър начин да изкараш повече пари с по-малко работа. Тези момичета не бяха проститутки и правеха така, че да го разбереш — те бяха работнички, родолюбиви девойки, и взимаха по двайсетачка. Печелех осемдесет и пет долара месечно, така че сделката не бе чак толкова изгодна, колкото изглежда.

Във всеки случай прекарвах всичките си свободни неделни следобеди в някой евтин мотел в пиене на евтино вино и пощене на памучни влакна от косата на Джени, която лъжеше родителите си, че оставала във фабриката втора смяна. Тя имаше и приятел, местен младеж, явно пълен смотаняк.

Както можеше да се очаква, се влюбих в Джени, но някои неща бяха срещу връзката ни, например моята осемдесетчасова и нейната шейсетчасова работна седмица, зле платените ни служби, моето вечно разорение (защото й плащах по двайсетачка на тек), другите й срещи, които ме изпълваха с ревност, предстоящото ми заминаване за Виетнам и накрая, но не на последно място, нейната ненавист към янките и любовта й към смотаното й гадже.

Иначе ми се струва, че бихме могли и да опитаме. Докато Пеги настояваше любовта ни да останела чиста. С други думи, да не спим заедно. След като бях открил забранените плътски наслади обаче, аз бях обсебен от мисълта дай покажа всичко, на което ме беше научила Джени.

В глупав пристъп на искреност й разказах за приключенията си. Пеги страшно се ядоса, но това раздвижи хормоните й И вместо да ми тегли шута, тя ми даде опрощение заедно с юмрук в муцуната.

Разбирала, че мъжете не могат да овладяват животинския си нагон, разбирала и че заминавам за Виетнам и можело да не се върна или да ми гръмнат хуя или нещо подобно.

Така че прекарах последните седем дни от отпуската си в спалнята на Пеги Уолш, докато родителите й бяха на работа. С изненада — по-точно със смайване — установих, че тя е десетина пъти по-страстна от Джени, чието фамилно име така и не научих. Още по-хубаво бе, че не се налагаше да й пощя косата.