Нелсън Демил - На север

Разгледах експонатите, които бяха главно снимки, окачени в няколко сгради, и те ми подействаха доста потискащо: клането при Ми Лай, ужасяващо обезобразени жени и деца, уродливи бебета, жертви на ейджънт ориндж, известната снимка на голото момиче, тичащо по пътя, обгорено от американски напалм, снимката на южновиетнамски офицер, който пръска мозъка на пленени партизани от Виетконг в Сайгон по време на офанзивата през 1968-а, дете, сучещо от гръдта на убитата си майка, и така нататък.

Имаше и архив на престъпниците: Линдън Джонсън, Ричард Никсън, американски генерали, сред които моят дивизионен командир Джон Толсън, и промилитаристични политици, плюс снимки на антивоенни демонстранти по целия свят и полицаи и войници, биещи студенти, престрелката в Кент и така нататък. Английските надписи бяха лаконични, ала и нямаше нужда от тях.

Имаше много снимки на големите американски антивоенни лидери от онова време: сенатор Джон Кери от родния ми щат, който беше служил във Виетнам едновременно с мен през 1968-а, Юджин Макарти, Джейн Фонда, застанала зад северновиетнамско зенитно оръдие, и така нататък.

Имаше и изложба на американски военни медали, пратени в Ханой от самите наградени в знак на протест срещу войната.

Чувах писъка на шейсетте години в главата си.

Попаднах на една особено смущаваща серия снимки с придружаващи текстове. Фотосите показваха стотици мъже, строени и застреляни от наказателен отряд, след което за всеки случай ги бяха простреляли в главата с пистолет. Но това не беше поредното американско или южновиетнамско военно престъпление. Текстът поясняваше, че жертвите са южновиетнамски войници и проамерикански настроени планинци, които продължили борбата срещу победилите комунисти след капитулацията на Сайгон.

Планинците били членове на ФУЛРО, Front Unitie de Lutte des Races Opprimees — Единен фронт за борба на потиснатите раси, поддържана от ЦРУ шайка бандити и престъпници, поне според надписа. Тези снимки на хладнокръвни екзекуции трябваше да послужат за урок на всеки, който възнамеряваше да се противопостави на властите. Всъщност снимките не се различаваха много от другите, представящи американски жестокости. Ханойското правителство явно си нямаше и представа какво ще е въздействието на такива фотоси върху западна публика. Една американка, която стоеше до мен, изглеждаше бледа и ужасено мълчеше.

Докато разглеждах музея, не бях сигурен какви чувства изпитвам. Това очевидно бе едностранчиво представяне на войната, което пропускаше например комунистическите кланета в Хюе и онова в Куанг Три, на което бях станал свидетел.

Бях видял достатъчно и излязох.

Повечето посетители на музея бяха американци, разделени на две групи в зависимост от възрастта си. По-възрастните, явно ветерани, бяха гневни и някои ругаеха „едностранчивите пропагандни глупости“, според един от дочутите изрази. Някои ветерани бяха с жените и децата си, които почти не приказваха.

Е, стига забавления за един следобед. Запътих се към изхода и забелязах щандове за сувенири, където продаваха вази от гилзи на снаряди, стари американски военни номера и макети на хеликоптери „Хюи“ от стар алуминий, напомнящи на фигури оригами. Видях стари запалки „Зипо“, на които бяха гравирани имената на някогашните им собственици, наред с девизи, гербове на бойни части и така нататък. На една от тях бе гравиран същият надпис, като на моята: „Смъртта е моят занаят и аз съм негов цар“. Все още я пазех, но я бях оставил у дома.

Излязох на улица „Во Ван Тан“ и тръгнах към центъра на града.

Сегиз-тогиз с периферното си зрение и периферните си мисли виждах останки от някогашната горда АРВ — Армията на Република Виетнам — мъже на средна възраст, които изглеждаха престарели, с липсващи крака и ръце, слепи, хроми, обезобразени, прегърбени и прекършени. Някои просеха в сенките. Други просто седяха и не си правеха труда да просят.

От време на време някой от тях ме забелязваше и се провикваше: „Ей, войнико! Аз бил от АРВ!“

Това бяха хора от моето поколение, мои някогашни съюзници, и аз изпитвах угризение, че не им обръщам внимание.

Скоро стигнах до „Рекс“ и когато влязох във фоайето, климатикът ме блъсна като канадски студен въздушен фронт.

Проверих на рецепцията за паспорта си, но де такъв късмет. Нямах и съобщения. Взех ключа от стаята си, качих се във фитнес клуба и си записах час за масаж. Съблякох се в мъжката съблекалня, взех си хавлия, халат и налъми, изкъпах се и изхвърлих Сайгон с потта от порите си, ала не и от мислите си.