Нелсън Демил - На север

Нахраних се, отидох на рецепцията и попитах за паспорта си. Служителката провери.

— Няма го, господине.

Нямах и никакви съобщения. Всъщност почти очаквах факс от Синтия. Излязох на „Ле Лой“.

Контрастът между прохладното сумрачно фоайе на „Рекс“ и горещата, ярко огряна улица малко ме стресна: внезапният рев на мотопедите, постоянният вой на клаксоните, автомобилните газове и бъркотията от хора, велосипеди и коли. Спомнях си военновременния Сайгон някак по-тих, освен случайните взривове.

Тръгнах по сайгонските улици и след десетина минути вече се потях като прасе. Бях взел карта на града от рецепцията и носех фотоапарата си, провесен през рамо. Бях с памучен панталон, зелена спортна риза и маратонки. Всъщност приличах на тъп американски турист, само дето повечето американски туристи ходят по шорти.

Сайгон не изглеждаше прекалено мръсен, но не беше и съвсем чист. Сградите бяха между два и пет етажа, но забелязах и няколко небостъргача. В центъра бе запазена старата френска колониална архитектура, обаче повечето постройки бяха еднообразни и с олющена боя. Денем градът имаше известен чар, но аз си го спомнях главно със зловещите и опасни нощи.

Трафикът беше натоварен, ала се движеше добре, като дирижиран хаос. Единствените коли, които не играеха по правилата, бяха военните и откритите жълти полицейски джипове, които фучаха по улиците и всички им даваха път. Това не се бе променило много от предишното ми идване, само обозначенията по машините бяха други. Човек винаги може да различи полицейската или военновременната държава по това как се движат държавните коли.

Както и едно време, най-масовите превозни средства бяха мотопедите, чиито водачи най-често бяха младежи, мъже и жени, и шофираха по очаквано безумен начин. Най-голямата разлика бе, че сега почти всички приказваха по мобилните си телефони.

Спомнях си времето, когато всеки от тях можеше ненадейно да извади граната или взривно устройство ида го хвърли по някое кафене без предпазна решетка, военен камион, полицейски пост или група пияни войници, американци или виетнамци. Тези нови мобифонни мотоциклетисти, изглежда, представляваха опасност единствено за себе си.

Градът кипеше заради наближаващия Тет, който за виетнамците е като Бъдни вечер, Коледа и Четвърти юли, взети заедно, освен че всички празнуват рождените си дни на Нова година и всеки остарява с дванайсет месеца като породист кон, независимо кога е роден.

Улиците гъмжаха от амбулантни търговци, които продаваха цветя, напъпили клони от праскова и кайсия и миниатюрни кумкуатови дървета. Мнозина от тях, кой знае защо, смятаха, че имам нужда от такива неща и се мъчеха да ме накарат да си купя, за да ги мъкна със себе си.

Някои улици бяха задръстени от сергии, на които продаваха картички с надпис „Чук мунг нам мои“. Помислих си дали да не купя една за Карл и да прибавя думите „Майната ти“.

Улиците бяха пълни и с циклоси, специфично, виетнамско превозно средство с допълнителна седалка отпред. Водачът натиска педалите и върти кормилото отзад, което е вълнуващо. Те страшно много искаха да получат западняшко възнаграждение и докато се мъкнеха след мен през трафика и върволиците от народ, ме врънкаха да се метна на седалката и да си почина.

Имаше и рояци дечурлига, които ме обикаляха като пирани, дърпаха ме за ръцете и дрехите и просеха хиляда донга. Виках им „Ди ди! Ди ди мау! Мау лен!“ и така нататък, обаче произношението ми трябва да е било лошо, защото те се държаха така, все едно им казвах: „Приближете се, дечица. Елате да тормозите добрия чичко американец за донги.“ Тук страшно бързо може да ти писне от хора.

Намерих една улица, която си спомнях от 1972-ра. Някога от двете й страни имаше барове, публични домове и салони за масаж, но сега беше тиха и предположих, че всички хубави момичета са прекарали известно време в превъзпитателните лагери, докато не изкупят греховете си, и сега са брокерки на недвижими имоти. Бях посещавал тази улица — като военен полицай естествено, не като клиент.

В движение направих няколко снимки, обаче вече се бях убедил, че не ме следят, затова всички тия туристически трикове бяха малко излишни, освен ако не принудех Карл пет часа да гледа диапозитиви, когато се върнех във Вирджиния.

Ориентирах се и се запътих към Музея на американските военни престъпления, както ме беше посъветвал полковник Манг.

След петнайсет минути го открих на мястото на някогашна френска вила, по ирония на съдбата помещавала Информационната служба на САЩ. Платих един долар, влязох през портала и се озовах пред голям ръждив американски танк М-48. Тук бе по-тихо, нямаше просяци и амбулантни търговци и наистина бях щастлив, че съм в Музея на американските военни престъпления.