Нелсън Демил - На север

Погледнах към градината. Имаше достатъчно саксии с растения, за да имитират джунгла, и се зачудих как ще ме открие моята свръзка. Покривът беше настлан с мраморни плочки и от три страни бе ограден с парапет от ковано желязо. От четвъртата се издигаше структурата, от която бях излязъл преди малко. Половината от масите бяха заети и гостите бяха разделени приблизително по равно между Изтока и Запада. Мъжете бяха облечени добре, макар че никой не носеше вратовръзка, а дамите изглеждаха малко прекалено навлечени в леките си вечерни рокли, повечето дълги до земята. От пристигането си не бях виждал много голи крака, освен ако не броим госпожица Масаж. Имаше обаче една американска двойка на средна възраст по шорти, тениски и маратонки. Външно министерство трябва да издаде правилник за обличане.

На всяка маса имаше запалена свещ в стъклено шише, а по парапетите бяха закачени пъстри хартиени фенери.

Срещу мен се издигаше грамадна метална скулптура на кралска корона, на която светеше думата „Рекс“. Не особено социалистически символ. От двете страни на короната имаше статуи на слонове, изправени на задните си крака, а под нея се готвеше да започне да свири четиричленен оркестър.

Приближи се сервитьор с менюто, но аз му казах, че искам само бира.

— Имате ли триста трийсет и три?

— Да, господине. — И тръгна да ми донесе.

Зарадвах се, че в Социалистическата република все още произвеждат 333 — на виетнамски, „Ба Ба Ба“ — което е щастливо число, нещо като 777 на Запад. Имах нужда от малко късмет.

Донесоха ми бирата в същата бутилка като едно време и аз си налях в чаша, нещо, което никога не правя. За пръв път забелязах, че течността има жълтеникав оттенък. Може би затова някои момчета й викаха тигрова пикня. Отпих, но не си спомнях вкуса й.

Отправих поглед към града. Слънцето залязваше на югозапад и се надигаше приятен ветрец. Светлините на Сайгон започваха да греят и установих, че се простират почти до хоризонта. Отвъд тях бе бушувала войната, понякога близо, друг път не толкова, но неизменно някъде там.

Оркестърът засвири нежната мелодия на „Звезден прах“. Близо до музикантите имаше малък дансинг и няколко двойки станаха и се опитаха да танцуват под този сънлив ритъм.

Не зная какво бях очаквал да заваря и предполагам, че съм бил готов за всичко, но може би не бях подготвен за „Звезден прах“ на покрива на „Рекс“. Опитах се да си представя как американските генерали, полковници и щабари всяка вечер седят тук и се зачудих дали са се взирали в хоризонта, докато вечерят. От тази височина, колкото и далеч да беше войната, нощем се бяха виждали артилерията, ракетите и може би дори трасиращите куршуми. Определено се бяха чували петстотинкилограмовите бомби, освен ако оркестърът не бе свирил прекалено високо, и козирките със сигурност не биха могли да пропуснат атаките с напалм, чийто бял огън беше възпламенявал вселената.

Пиех си бирата, ветрецът галеше лицето ми, слушах оркестъра, който без прекъсване бе продължил с „Лунна серенада“, и изведнъж се почувствах не на място, като че ли не трябваше да съм тук, сякаш с това някак се отнасях непочтително към хората, загинали някъде в черната нощ. Още по-лошо бе, че никой на покрива не знаеше какво изпитвам, и ми се прииска в този момент Конуей и даже Карл да са с мен. Огледах се, за да видя дали съм сам, забелязах един мъж на моя възраст с жена и по начина, по който разговаряха, и по вида му познах, че и преди е бил тук.

Бях преполовил втората си бира, оркестърът свиреше „Старият Кейп Код“ — откъде знаеха тия песни? — минаваха двайсет минути от уречения час и все още нямаше следа от моята свръзка. Представих си как някой келнер ми носи факс със следното съобщение: „Убиецът си призна. Билетите за Хонолулу са на рецепцията.“ Ами паспортът ми?

Докато бях унесен в мислите си, към масата ми се беше приближила млада бяла жена. Носеше бежова копринена блуза, тъмна пола, сандали и дипломатическо куфарче. Нямаше дамска чантичка. Изглежда, търсеше някого. После дойде при мен.

— Вие ли сте господин Елис? — попита тя.

— Не.

— О, извинете. Трябваше да се срещна с господин Ърл И. Елис.

— Заповядайте при мен, докато се появи.

— Ами… ако не възразявате.

— Ни най-малко. — Изправих се и й издърпах стол. Тя седна.

Беше трийсетинагодишна, с кестенява коса, дълга и права, разделена по средата като на виетнамка. Очите й бяха кафяви и огромни, лицето й имаше лек загар, както можеше да се очаква при този климат. Не забелязах бижута, само скъп семпъл часовник, нито лак за нокти и грим, освен светлорозово червило. Въпреки виетнамската прическа тя оставяше впечатление за бизнес дама, каквато можете да видите във Вашингтон, адвокатка, банкова служителка или поне брокерка. Дипломатическото куфарче подсилваше това внушение. Споменах ли също, че бе добре сложена и красива? Това нямаше значение, разбира се, обаче трудно можеше да остане незабелязано.