Нелсън Демил - На север

— Объркаха ми багажа.

— Сериозно? Тук не пристигат много самолети и има само един багажен конвейер. Как може да са ви объркали багажа?

— Нямам представа.

Донесоха нейния джин с тоник и още една бира. Оркестърът свиреше „Стела на звездна светлина“. Изглежда, бяха на небесна тематика.

— Наистина ли работите в американска компания? — попитах я.

— Да. Защо?

— Някога правили ли сте такова нещо?

— Какво да правя?

Интелигентно, обаче имах нужда от отговор, затова я попитах пак.

— Не — отвърна тя. — Просто ме помолиха за услуга. За пръв път.

— Кой ви помоли?

— Един познат. Американец.

— С какво си изкарва прехраната?

— Работи в „Банк ъв Америка“.

— Добре ли го познавате?

— Достатъчно. В момента ми е гадже. От около половин година. Защо ми задавате тези въпроси?

— Искам да се убедя, че не сте в списъка на следените от местния КГБ.

— Тук тайната полиция наблюдава всички. Особено американците. Но виетнамците не го правят много добре.

Не отговорих.

— Три четвърти от виетнамските полицаи са цивилни — продължи тя. — Всички наоколо може да са от полицията, но освен ако не запаля цигара с марихуана и не им издишам дима в лицата, повече ще се интересуват от бирата си, отколкото от мен. Винаги действат наслуки. Горе-долу веднъж месечно ме спират и ме глобяват два долара за някое глупаво пътно нарушение.

Не отговорих.

— Всичко се върти около парите — продължи госпожа Уебър. — Този град е пълен със скъпи вносни стоки, а средният виетнамец печели около триста годишно, обаче иска всичко, каквото вижда, затова, ако е цивилен, все гледа да се навърта край западняците заради бакшишите, детето му проси по улиците, сестра му е курва, а брат му е ченге и изнудва туристите.

— Май се запознах с цялото семейство.

Тя се усмихна.

— Страната е продажна, но подкупите са в рамките на нормалното, хората общо взето са добри, почти няма улична престъпност и в Сайгон има електричество, въпреки че водопроводите не са особено надеждни. Аз не бих се безпокоила много от ефикасността на полицейската държава. Тъкмо заради неефективността, параноята на властите и ксенофобията им по отношение на западняците постоянно се опитваме да ги убедим, че сме тук, за да печелим пари, да снимаме пагоди или да правим евтин секс, а не да сваляме режима. Аз не съм героиня, господин Бренър, не съм и патриотка и ако смятах, че тази услуга ме заплашва с някаква опасност, щях да откажа.

Обмислих думите й и заключих, че госпожа Уебър е малко цинична, въпреки че отначало не ми се беше сторила такава. Но може би Виетнам й бе повлиял.

— Тогава защо се съгласихте да направите тази услуга? — попитах я.

— Нали ви казах, заради глупавото ми гадже. Бил. След като вече имаме консулство, той смята, че хората там могат да му помогнат в бизнеса. Държавата разбира от бизнес толкова, колкото и аз разбирам от държавни дела.

— Значи някой от консулството е помолил Бил да… какво да направи?

— Да ме помоли да се срещна с вас. Трябвала им жена. Полицията не обръща много внимание на жените и предполагам, че така не е толкова подозрително.

— Може ли да проверя тоя Бил?

Тя сви рамене.

— Ще ви дам визитката му. Имам цял куп.

— Вие сте много вярно гадже.

Госпожа Уебър се засмя.

— А вие сте много подозрителен.

— И освен това съм параноик. А и има вероятност да ме следят, така че не се изненадвайте много, ако по-късно ви разпитат.

Тя отново сви рамене.

— Не зная нищо.

— Аз съм ветеран и съм тук, за да се върна в миналото и да видя някои от местата, където съм служил.

— И на мен така ми казаха.

— И повече нищо не знаете. Деловата ви среща не се е състояла и вие се готвите да си тръгнете.

Жената кимна.

— Трябва ли да ми предадете нещо друго, освен вестника?

— Не. Какво например?

— Например мобифон.

— Не. Но можете да вземете моя. Не работи добре извън града, обаче става за Сайгон. Искате ли го?

— Не и ако по него могат да стигнат до вас.

— От вас зависи. Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Какво са ви казали да направите?

— Да приема и предам съобщение.

— Как мога да пратя съобщение по факс от тук?

— От хотела ли? Просто пращате факса.

— Те ще го прочетат ли? Ще направят ли копие?

Госпожа Уебър за миг се поколеба.

— Да. Няма да ви върнат листа, докато не направят копие. Но спокойно можете да пратите факс и имейл от моя офис. — Тя замълча, после прибави: — Точно така направих снощи.