Нелсън Демил - На север

— Мисля, че да.

— Освен това Виетнам не е обикновена страна от Третия свят. Това е полутоталитарна държава и европейците се чувстват така, сякаш живеят на ръба, затова всеки ден е интересен, особено когато побеждаваш тия идиоти в собствената им игра. — Сюзан ме погледна. — Ясно ли говоря, или вече съм пила прекалено много?

— И двете. Но те разбирам.

— Така и трябва. Нали си шпионин.

— Аз съм бивш военен, изслужил съм във Виетнам два мандата през шейсет и осма и седемдесет и втора, и сега съм тук като турист.

— Няма значение. Потиска ли те тази страна?

— Не.

— Страшно ли беше?

— Прекарвал съм и по-приятно.

— Ранявали ли са те?

— Не.

— Страдал ли си от посттравматичен стрес?

— Ежедневният стрес ми беше достатъчен, за да съм щастлив.

— Къде точно си служил?

— Главно на север.

— В Ханой ли искаш да кажеш?

— Не. Ханой беше в Северен Виетнам. Изобщо не сме се сражавали там.

— Нали каза, че си служил на север.

— В северната част на някогашния Южен Виетнам. Демилитаризираната зона. Не си ли учила за това?

— В гимназията. В колежа не съм учила история. И къде беше базата ти?

— През седемдесет и втора служих в Биен Хоа. През шейсет и осма — главно в провинция Куанг Три.

— Ходила съм на север чак до Хюе. Красив град. Трябва да се опиташ да идеш там. Никога не съм била в Централните възвишения. Веднъж отидох със самолет до Ханой. Там ни мразят.

— Нямам представа защо.

— Не зная какво сте правили, но все още ни мразят. — Тя млъкна. — Извинявай.

— Няма нищо.

— Мислиш ли да отидеш там?

— Може би.

— Би трябвало. Иначе защо си дошъл тук? О… забравих, че си… — Сюзан долепи показалец до устните си. — Шшт! — И се засмя.

Смених темата.

— В центъра на Сайгон ли живееш?

— Да. Като повечето европейци. Крайните квартали са прекалено виетнамски. — Новата ми приятелка отново се върна на предишната тема. — Какво си правил във Виетнам?

— Предпочитам да не говорим за войната — казах.

— А мислиш ли си за нея?

— Понякога.

— Тогава би трябвало и да говориш.

— Защо? Защото си мисля за нея ли?

— Да. Проблемът е, че мъжете пазят всичко в себе си.

— Жените пък приказват за всичко.

— Това е полезно. Човек трябва да си изказва болките.

— Аз си говоря сам и така поне имам интелигентен събеседник.

— Голям инат си. От старата школа.

Демонстративно си погледнах часовника. С госпожа Уебър някак си бяхме станали близки, което можеше да е резултат от многото бири.

— Уморен съм.

— Ще поръчам десерт и кафе. Недей да клинчиш.

— Отразява ми се смяната на часовите пояси.

Тя запали цигара, без да обръща внимание на думите ми.

— Преди да дойда тук не бях пушила. Тези хора димят като комини и аз се заразих от тях. Но не пуша трева, нито опиум. Още не съм станала истинска туземка.

Вгледах се в нея на мъждукащото пламъче на свещта. Тази жена бе сложна личност, но изглеждаше пряма. Никога не сравнявам жена А с жена В, обаче Сюзан малко ми напомняше за Синтия — заради директността, струва ми се. Само че докато ние със Синтия се бяхме формирали в армията, Сюзан идваше от друг свят, Ленъкс, Амхърст, Харвард. Човек от висшата класа, от другия Масачузетс, на който южняците се присмиват, но и му завиждат.

Тя повика келнера и ме попита:

— Кафе или чай?

— Кафе.

Сюзан каза нещо на виетнамеца и той се отдалечи.

— Тукашното кафе е хубаво. От възвишенията е. Искаш ли десерт?

— Натъпках се.

— Поръчах плодове. Тукашните плодове са божествени.

Изглежда, се радваше на моята компания или на собствената си, а при жените това невинаги е едно и също. Във всеки случай бе много забавна, само дето беше обърнала някоя и друга чаша повече и започваше да оглупява.

Вече бе по-прохладно, прелестна, осеяна със звезди нощ. Виждах последните останки от изтъняващата луна.

— Навечерието на Нова година е идващата събота, нали? — попитах я.

— Да. Опитай се да го прекараш в някой голям град. Забавно е.

— Като Нова година у дома ли?

— По-скоро като китайската Нова година в нюйоркския Чайнатаун. Фойерверки, кречетала, танци с дракони, куклени представления и така нататък. Но в същото време е страшно тържествено и много хора ходят в пагодите да се молят за успешна година и да почетат предците си. Празникът свършва преди полунощ, защото всички се прибират при семействата си. Освен католиците, които ходят на полунощната меса. Католик ли си?

— Понякога.

Тя се усмихна.