Нелсън Демил - На север

Всичко това ми се струваше малко мелодраматично, обаче сигурно се налагаше. Не ми допадаше и мисълта да се доверя на виетнамец, но трябваше да приема, че хората във Вашингтон си знаят работата. Искам да кажа, вижте само какви успехи бяха постигнали тук.

Отметнах още няколко цифри в кръстословицата и я реших донякъде. Забелязах, че госпожа Уебър е познала някои адски трудни въпроси. Явно беше умна жена и си имаше свои цели — а може да бяха и на някой друг.

Утрешният ден обещаваше да е интересен.

Слязох от асансьора и в осем и десет бях във фоайето на хотела.

Сюзан Уебър седеше под една палма и четеше списание. Краката й бяха кръстосани. Носеше черен спортен панталон и удобни обувки. Когато се приближих, видях, че списанието е на английски и се казва „Виетнам Икономик Таймс“.

Тя остави списанието и се изправи. Беше с тясна червена копринена риза с три четвърти ръкави и висока мандаринска яка. На шията й висяха слънчеви очила, а на кръста й бе закопчан гаден найлонов банан.

— Добро утро — каза Сюзан. — Тъкмо щях да започна да те търся.

— Жив и здрав съм.

— Снощи май прекалих с пиенето. Извинявам се.

— Определено не бях в състояние да преценя. Надявам се, че не ти е било скучно.

— Обичам да разговарям със сънародници.

Тази сутрин госпожа Уебър беше малко по-хладна от предишната вечер, което си бе разбираемо. Махнете алкохола, музиката, свещите и звездната нощ и жените стават по-резервирани към снощния си кавалер, даже да са се събудили в едно и също легло.

Носех обичайните си панталони каки и риза с къси ръкави.

— Добре ли съм облечен за черква? — попитах я.

— Нормално. Готов ли си?

— Чакай само да оставя ключа от стаята. — Отидох на рецепцията и дадох ключа на служителя. — Някакви съобщения?

Той провери в кутията ми.

— Не, господине.

Запътих се към изхода, където стоеше Сюзан. Това с паспорта наистина бе досадно. Манг знаеше, че заминавам на другия ден и че без паспорта не мога да пътувам.

— Виждам, че не са ти върнали паспорта — каза Сюзан, когато се приближих. — Но съм сигурна, че ще си го получиш днес, ако властите са убедени, че утре заминаваш.

— Май ще трябва да си го взема от щаба на Гестапо.

— Обикновено просто го връщат в хотела. Или ще ти съобщят да си го вземеш на летището. Но това означава, че се прибираш у дома по-рано, отколкото си мислиш.

Това напълно ме устройваше, обаче не й го казах.

— Носиш ли визата си? — попита ме тя.

— Визата ми е на рецепцията.

Сюзан се замисли за миг.

— Винаги трябва да носиш със себе си ксерокопия на паспорта и визата си.

— Носех. Полицаите ги откраднаха от сака ми на летището.

— О… Ще уредя да направят ксерокс на визата ти. — Тя отиде на рецепцията и поговори със служителя, който отвори някакво чекмедже, извади лист хартия, прочете го и й каза нещо. Сюзан се върна при мен. — От полицията са взели визата ти.

Не отговорих.

— Е, не се безпокой.

— Защо?

— Никой няма да ни спре. Готов ли си?

Излязохме. Беше по-горещо от предишния ден. В неделя движението по „Ле Лой“ не бе толкова натоварено, обаче велосипедите и циклосите бяха колкото в събота.

Сюзан даде на портиера един долар и тръгнахме към един червен мотопед, паркиран на тротоара. Тя спря до него, извади пакет цигари от банана и запали.

— Имам нужда от цигара, преди да тръгнем. — Усмихна се. — А ти може да имаш нужда, след като потеглим.

— Защо не вземем такси?

— Скучно е. — Тя потупа мотопеда. — Това е „Минск“, сто седемдесет и пет кубика. Руска машина, подходяща за града. Имам и мотор, „Урал“, седемстотин и петдесет кубика, истински звяр. Страхотен е за извънградско и за черни пътища. — Дръпна от цигарата. — Руснаците правят прилични мотори и кой знае защо, винаги има резервни части.

— Няма ли каски?

— Във Виетнам не ти трябва каска. Караш ли мотор?

— Когато бях на твоята възраст.

— Когато си бил на моята възраст, в Щатите не е имало закон за носене на каски. Ти носил ли си?

— Май че не.

Тя отново дръпна.

— Видя ли номера?

— Не успях да го открия.

— Как така? Аз отметнах номер трийсет и две на кръстословицата. Не го ли забеляза?

— Не съм чак толкова интелигентен. На няколко пъти съм падал от мотор.

Сюзан се засмя.

— Трийсет и две. Ще го запомня вместо теб. Всъщност какво означава?

— Трийсет и две вертикално ли? Като че ли беше „скара“.

На нея не й се стори смешно, обаче го преглътна.

Наблюдавах я, докато допушваше цигарата си. Тя издържа изпита на пряка слънчева светлина — дори изглеждаше по-добре от предишната вечер, имаше приятен тен и по-големи и по-светли очи, отколкото ми се беше сторило на пламъчето на свещта. Освен това ризата и панталонът й стояха страхотно.