Нелсън Демил - На север

Имах усещането, че гледа мен. Започнах да се чувствам като герой от роман на Греъм Грийн, потящ се в някакъв забравен от Бога тропически климат, измъчван от католически угризения заради някакъв сексуален грях, който накрая не се оказва нищо сериозно.

Така или иначе, месата продължи час и пет минути, въпреки че времетраенето й нямаше нищо общо с мен.

Органът пак протръби и процесията отново пое. Последвах я по централната пътека и изгубих Сюзан в множеството.

Застанах на площада до мотопеда. Всъщност се радвах, че съм дошъл на черква.

Видях Сюзан до стълбището — разговаряше с отец Туан и други богомолци.

Може пък да има нещо вярно в тая работа с природата на чужденеца. Искам да кажа, голяма работа, ако си чужденец в Лондон, Париж или Рим. Трябва да избереш някакво адски скапано място като това тук, където си петнайсет сантиметра по-висок и десет тона по-светъл от другите и където изпъкваш като подут палец. И толкова по-добре, ако тоя палец е пред очите на местните власти. И всички други бледокожи кръглооки са ти приятели, събирате се на коктейли и се жалвате едни на други от страната. Хората в родината те смятат за безчувствен и скришом ти завиждат, а ти честваш американските празници, които у дома са просто тридневен уикенд и разпродажба в универсалния магазин. Даже за разнообразие гласуващ в консулството или посолството.

Разбира се, има и друг тип чужденци, хора, които мразят родината си или бягат от нещо. Или от самите себе си.

Според собственото й признание, Сюзан спадаше към категорията на чужденците, смятащи, че е върхът да си американец на място, където изпъкваш, където семейството и близките ти трябва да използват друг и всъщност неизвестен стандарт, за да преценяват успеха и живота ти.

Добре де, не исках да съм прекалено циничен и аналитичен, още повече че тя ми харесваше и бе наясно със себе си.

Сюзан тръгна към мен. Придружаваше я мъж на нейната възраст — носеше леко тропическо спортно сако и не изглеждаше зле, висок и много слаб, с пясъчноруса коса. Приличаше на принстънски възпитаник, така че трябваше да е Бил.

— Пол, това е моят приятел Бил Станли — представи го тя. — Бил, това е Пол Бренър.

Ръкувахме се, но нито един от двама ни не поздрави гласно. Сюзан пое топката и се обърна към него:

— Пол е бил тук през шейсет и осма и… кога?

— Седемдесет и втора.

— Да. Тогава сигурно е било съвсем различно.

— Наистина.

— Тъкмо разказвах на Бил, че си имал проблеми на летището.

Не отговорих.

— Мисля, че Джим Чапман може да е тук през почивните дни — каза тя. — Ще му се обадя вкъщи. — После ме информира: — Той е от новото консулско представителство. Приятел на Бил.

Самият Бил нямаше какво да каже по въпроса аз също. Разговорът не вървеше, затова заявих:

— Мисля да се прибера в хотела и да направя някои проверки от там. Сюзан, благодаря ти, че ме доведе на черква. Когато пътувам, не обичам да пропускам месата. Радвам се, че се запознахме, Бил. — Обърнах се и си тръгнах.

Имам добра ориентация и след петнайсет минути бях пред хотела на улица „Ле Лой“. Забелязах, че не съм потен като предишния ден. Сигурно се аклиматизирах.

На тротоара зад себе си чух мотопед и отстъпих надясно. Тя спря до мен.

— Качвай се.

— Сюзан…

— Качвай се.

Подчиних се.

Тя настъпи газта и се стрелнахме по улицата. Не разговаряхме. Сюзан летеше из града, като правеше неочаквани остри завои.

— Забавно е да вдигнеш скорост в неделя, когато улиците са чисти — извика тя.

На мен пък ми изглеждаха доста оживени.

Тя извади мобилния си телефон от банана си и ми го подаде.

— Дай ми го, ако чуеш да звъни. Или ако усетиш да вибрира. С вибратор е.

Тъй като току-що излизах от черква, устоях на изкушението да подхвърля нецензурна забележка и прибрах мобифона в джоба на ризата си.

Той иззвъня и завибрира. Подадох й го. Сюзан го притисна до ухото си с лявата си ръка и продължи да шофира с дясната. Ако се наложеше рязко да спрем, нямаше да е в състояние да стисне предната спирачка, обаче това, изглежда, изобщо не смущаваше нито нея, нито водачите на другите мотопеди с мобифони.

Явно разговаряше с Бил или поне го слушаше, защото главно мълчеше. Накрая високо заяви:

— Не те чувам. Ще ти се обадя довечера. — И след малко: — Не зная по кое време. — После изключи и ми подаде мобифона. — Ако пак звънне, отговори ти.

Отново прибрах сгъваемия телефон в джоба на ризата си.

Сюзан продължи смъртоносното си надбягване, с което, разбира се, просто даваше отдушник на яда си към Бил. Само че аз не му бях ядосан и нямах основание да се размазвам на паважа.