Нелсън Демил - На север

— Ще отидеш ли на някои от тези места.

— Може би.

— Мисля, че трябва. А къде си бил през седемдесет и втора?

— В Биен Хоа. Точно край Сайгон. Трябва да го знаеш.

— Естествено. Но нямах представа, че е бил американска база.

Една от картите носеше дата от април 1975-а. Все още мога да разчитам военните символи и разпознах позициите на южновиетнамските сили и на частите на напредващата северновиетнамска армия, изобразени с червени стрелки. Изглежда, от някой момент нататък никой не си бе правил труда да актуализира картата и да мести флагчетата. Сигурно бяха разбирали, че е настъпил краят.

Ако се заслушаше и имаше развинтено въображение, човек можеше да чуе призраците, да си представи военните и политиците, денонощно заседавали тук през април 1975-а, когато бяха започнали да осъзнават, че червените стрелки на картата не са абстракция, а стотици хиляди вражески войници и танкове, напредващи към Сайгон — към тях.

Обиколихме подземните помещения: заседателни зали, свързочен център с някога модерни радиостанции и телефони, луксозно мебелирана спалня и дневна за президента и така нататък, всичко замръзнало във времето.

Излязохме на слънце зад двореца, където все още стоеше старият мерцедес на президента Тиеу — още едно късче замръзнало време, което правеше това място зловещо.

Прекосихме градината на някогашния президентски дворец — отлично поддържана.

— Как беше? — попита тя.

— Интересно. Благодаря.

— Никога не съм сигурна какво искат да видят хората, но понеже си ветеран, реших, че ще оцениш това историческо място. Обичайната ми туристическа обиколка включва още няколко посещения, после ти избираш.

— Наистина няма нужда да ми показваш Сайгон.

— Харесва ми. Когато живеех в Ню Йорк, никога нямаше да разгледам Статуята на свободата и Емпайър Стейт Билдинг, ако не се налагаше да развеждам гости от други градове.

— И с мен е същото във Вашингтон.

— Знаеш ли, никога не съм била във Вашингтон.

— Понякога ми се ще и аз никога да не съм бил там.

Сюзан ме стрелна с поглед.

— Ако дойда във Вашингтон, ще ми дължиш една обиколка.

— Дадено…

Продължихме през градината. Въздухът ухаеше на цветя — през януари те са разкошни. Спряхме на един павилион и си купихме половинлитрови бутилки вода. Отворихме ги в движение.

— Как реагираха родителите ти, когато ти гостуваха пръв път? — попитах аз.

— Бяха ужасени. Настояваха да си събера багажа и веднага да си замина. — Тя се засмя и прибави: — Не можеха да си представят глезеното си момиченце да живее в страна от Третия свят. Бяха страшно потиснати от проститутките, комунистите, просяците, храната, зноя, болестите, от това, че пуша и че ходя в католическа черква — от какво ли не, бяха тотално разстроени. — Сюзан пак се засмя.

— Разхожда ли ги с мотопеда си?

— Божичко, не. Та те не искаха да се качат даже на циклос. Движехме се с таксита. — После прибави: — Брат ми и сестра ми веднъж дойдоха сами и им хареса. Една нощ брат ми изчезна и се прибра усмихнат.

— Убеден съм, че е бил на куклен театър. На колко години е?

— Тогава беше в колежа.

— С какво се занимават родителите ти?

— Баща ми е хирург, а майка ми — гимназиална учителка. Идеално, нали?

— Моят баща беше монтьор, а майка ми — домакиня. Израснах в южен Бостън.

Тя не отговори, обаче явно си го отбеляза.

Изглежда, се насочваше към конкретна цел. Вървяхме по алея, която водеше през цъфтящи храсти. Пред нас имаше затревен склон. Сюзан се спусна до средата му и седна. Събу си обувките и чорапите и размърда пръстите на краката си, после разкопча горните копчета на копринената си риза.

Седнах на няколко крачки от нея.

Тя си свали банана и запали цигара.

Извадих мобилния телефон от джоба си.

— Може би трябва да се обадя в хотела.

Сюзан взе мобифона и го прибра в банана.

— Не бързай. Аз ще се обадя по-късно. По-отзивчиви са, когато им говориш на виетнамски.

Тя допуши цигарата си, нави ръкави, отпусна се по гръб на тревата и затвори очи.

— Ох, върхът е. Съблечи си ризата и се попечи на слънце.

Послушах я и легнах до нея, само че не много близо. Пъхнах ризата и празната бутилка под главата си.

Слънцето приятно грееше кожата ми, вече подухваше и ветрец.

— Много си бял — отбеляза Сюзан.

— Просто идвам от място, където е зима.

— Липсва ми зимата. Липсва ми есента в Бъркшир.

Известно време не говорихме за нищо съществено, после й казах:

— Може да не е моя работа, но се чувствам малко виновен, ако с Бил сте се скарали, че прекарваш неделята с мен. — Изобщо не изпитвах угризения, обаче исках да видя как ще реагира.