Нелсън Демил - На север

— Намали, Сюзан.

— Не говори с водача.

На едно островче на улицата стоеше полицай и когато наближихме, вдигна ръка. Сюзан рязко го заобиколи. Когато погледнах през рамо, ченгето размахваше ръце и крещеше.

— За малко да го прегазиш.

— Ако спра, ще ме глоби за нещо и ще ми вземе два долара. Освен това можеше да се заяде, защото нямаш паспорт.

— Ами ако ти е записал номера?

— Движех се прекалено бързо. Но другия път скрий номера с длан.

— Какъв друг път?

— Номерът ми е с буквите „НН“, които показват, че съм чужденка — „нгуои нуок нгоя“. Чужденка, а не туристка. На туристите им взимат по десет долара глоба, защото си мислят, че е малко, а и са уплашени. Не е заради парите, а заради принципа.

— Май че си тук от прекалено отдавна.

— Възможно е.

Наближихме оградените градини, в които се намираше Дворецът на обединението, бившето седалище на южновиетнамските президенти. Спомнях си го от 1972-ра, когато се наричаше Дворец на независимостта. После го бях видял по телевизията през 1975-а във вече известния запис на комунистически танк, който прегазва масивната порта от ковано желязо.

Завихме по една странична уличка и влязохме на територията на президентския дворец, спряхме на малък паркинг и слязохме. Сюзан заключи мотопеда за велосипедната стойка и си свали тъмните очила.

— Реших, че ще ти е приятно да разгледаш някогашния президентски дворец.

— Очакват ли ни?

— Той е открит за посещение.

Тя отвори една от страничните чанти на мотопеда, извади фотоапарат и го провеси през рамо.

— Гарантирам ти, че не са ни проследили но ако са съобщили по радиостанцията или нещо подобно и знаят, че си тук, просто обикаляш забележителностите с местно гадже, което си забърсал някъде. Нали така?

— Не се грижи за прикритието ми.

— Тук съм, за да ти помогна. Освен това обичам да развеждам новопристигнали из Сайгон. Ела.

Заобиколихме двореца по алеята и излязохме пред голямата сграда, която не бе традиционен натруфен палат, а панелна постройка, чийто стил можеше да се характеризира като „модерен тропически противоартилерийски“. Оттатък стометровата морава се намираше порталът от ковано желязо, който в момента изглеждаше в по-добра форма, отколкото под веригите на северновиетнамския танк. Всъщност на бетонна платформа от лявата му страна се издигаше огромен руски Т-59 и аз реших, че тъкмо това е Танкът.

— Знаеш ли кое е това място? — попита ме Сюзан.

— Да. Онова там ли е танкът?

— Да. Още съм била малка, когато се е случило, но съм гледала видеозаписа. И ти можеш да го видиш вътре за един долар.

— Когато се случи, го гледах по телевизията.

Забелязах много западняци, които снимаха танка. Обаче, за разлика от ръждивия американски танк в Музея на военните престъпления, тази руска машина бе оградена с вериги и цялата обкичена със знамена. Много важен танк.

— Водила съм тук много американци, дори родителите си, и помня наизуст обясненията на екскурзовода. Искаш ли да ги чуеш? — попита Сюзан.

— Естествено.

— Ела. — Изкачихме се по стълбището на двореца и застанахме горе. — На трийсети април хиляда деветстотин седемдесет и пета комунистите влизат в Сайгон — започна тя. — Танкът минава по улица „Ле Дуан“ и разбива портала, продължава по моравата и спира тук пред двореца. Това си видял на записа, направен от репортер, който се случил на подходящото място в подходящия момент.

— След около минута през портала влиза камион, прекосява моравата и спира до танка — продължи Сюзан. — От него изскача северновиетнамски офицер и се качва по стълбището. Точно на нашето място стои генерал Мин, който два дни преди това е станал президент на Южен Виетнам, след като президентът Тиеу офейква. Мин е заобиколен от новия си кабинет и всички са много нервни, чудят се дали ще ги разстрелят на място. Комунистическият офицер се качва по стълбището и Мин казва: „От зори чакам да ви предам властта“. „Не можете да предадете нещо, което не притежавате“ — отвръща офицерът. Край на историята, край на войната, край на Южен Виетнам.

„И край на кошмара“ — помислих си. Когато видях по телевизията танка да прегазва портала, осъзнах, че всички американци, загинали в опит да защитят Южен Виетнам, напразно са изгубили живота си.

Опитах се да си спомня съдбата на генерал Мин, но подобно на всички други в Америка, след 30 април 1975-а бях изключил Виетнамското шоу.

— Искаш ли да те снимам на фона на танка? — попита тя.