Нелсън Демил - На север

— Не.

На входа на двореца имаше будка за билети и надписът на английски гласеше: „За чужденци — четири долара, за виетнамци безплатно“.

Сюзан поспори с мъжа в будката и аз предположих, че е заради принципа, не заради парите.

— Кажи му, че искам намаление за старши гражданин — заявих аз.

— Днес ми е кофти ден — отвърна тя.

Накрая се споразумяха за шест долара, той ни даде хартиени билети и влязохме.

— Изключи телефона — каза Сюзан. — Побесняват, ако в някое тяхно светилище иззвъни телефон.

В двореца нямаше климатична инсталация, но беше по-прохладно, отколкото на слънце. Озовахме се в просторна приемна зала и продължихме из грамадната четириетажна сграда. Отвътре изглеждаше по-добре, отколкото отвън и модерната архитектура оставяше впечатление за свободно пространство й много въздух. Повечето мебели бяха западни модули от шейсетте години, но с много традиционни виетнамски нотки, например колекция от отсечени слонски крака.

Ако се съдеше по късите панталони, повечето от многобройните туристи бяха американци. Във всяко крило на Двореца имаше виетнамски екскурзоводи, които непрекъснато повтаряха на Сюзан на английски да не се отделяме от групата. Тя им отговаряше на виетнамски и провеждаше с тях кратък спор, който винаги печелеше.

Сюзан всъщност преиграваше и предполагам, че това бе част от личността й — искаше да я приемат като американка, но не като туристка. Освен това, честно казано, малко си падаше кучка. Мисля, че Бил щеше да се съгласи с мен по този въпрос.

Качихме се на покрива на двореца, откъдето десетки туристи снимаха града. Виетнамската екскурзоводка, която стоеше на въздушнопреносимата площадка до стар американски „Хюи“, каза:

— Когато победоносната Народна армия наближава Сайгон, американската марионетка и престъпник номер едно Тиеу, семейството и приятелите му отлитат от тук с хеликоптер на американски военен кораб.

Въздушнопреносимата площадка беше подходящо място за пушене и Сюзан запали.

— Откакто съм тук, познанията ми по история много се обогатиха. Интересно е да си с човек, който наистина е преживял някои от тези неща.

— Да не би да искаш да кажеш, че съм реликва от миналото?

Тя като че ли за пръв път се смути.

— Не, просто исках да кажа, че… ами, сигурно си бил страшно млад, когато си бил тук. — Сюзан се усмихна. — И още си млад.

Всъщност Синтия и Сюзан бяха горе-долу на еднаква възраст, затова предполагам, все още бях в играта. Жените сигурно се подвеждаха по незрялата ми личност.

Тя допуши цигарата си и се върнахме в двореца. На втория етаж влязохме в президентската приемна. Сюзан даде един долар на екскурзовода и ми каза:

— Можеш да седнеш на президентския стол. Ще те снимам.

Не обичам да ме снимат по време на операция.

— Няма нуж…

— Вече платих. Сядай.

Така че се настаних на глупавия стол на бившия южновиетнамски президент и Сюзан ме снима. Дойде ми до гуша от забавления и я попитах:

— Всичко ли разгледахме?

— Не, запазих най-хубавото за накрая. Ела.

Спуснахме се по няколко стълбища и се озовахме в зле осветен коридор с много врати.

— Това е бомбоубежището и военният щаб — осведоми ме тя.

Влязохме в голяма стая, осветена със стари флуоресцентни лампи. Бяхме единствените посетители. Стените бяха с евтина шперплатова ламперия, имитираща махагон, с каквато някога американците бяха оборудвали подземните щабни помещения.

Навсякъде висяха десетки карти на Южен Виетнам в различен мащаб, карти на отделни провинции и детайлни карти на градове. Цветни символи обозначаваха местонахождението на американски, южновиетнамски и вражески бойни части, разгърнати из страната.

Картите носеха дати и някои бяха от времето на офанзивата „Тет“ през януари и февруари 1968-а. Видях местоположението на моя пехотен батальон край Куанг Три, обозначено с флагче, и изпитах зловещо усещане. Други карти носеха дати от април 1972-ра, времето на Великденската офанзива, на която също бях станал свидетел.

— Това интересува ли те? — попита ме Сюзан.

— Да.

— Покажи ми къде си служил.

Показах й флагчето край Куанг Три.

— Тук беше базовият ми лагер през шейсет и осма, казваше се ДЗ Шарън.

— ДЗ означава „десантна зона“ — каза ми го друг ветеран. И ми обясни, че всички лагери носели женски имена.

— Повечето, но не всички. — Показах й друго флагче. — Това беше ДЗ Бети, стар френски форт, също край Куанг Три. Там беше бригадният щаб.