Нелсън Демил - На север

Освен това изобщо не бях сигурен какви са намеренията на Сюзан. Тя убедително беше обяснила, че иска да пообиколи страната, после идваше моментът с вълненията и приключенията и това можеше да е главният й мотив. На второ място бе моя милост. Голям съм чаровник. Обаче не чак толкова.

Във всеки случай нейните мотиви нямаха абсолютно никакво отношение към възложената ми задача. Когато водя следствие, съм напълно съсредоточен и даже не си и помислям за жени. Почти никога. Сегиз-тогиз, но само в свободното си време.

И после, разбира се, стоеше въпросът със Синтия. Тя беше професионалистка и работеше с много мъже, затова бях сигурен, че ще ме разбере. А може би нямаше.

— Мислиш ли?

— Гледах ей онова водно конче.

— Ами тогава ми съобщи решението си до шест утре сутринта. После, както казваме в бизнеса, офертата се анулира. — Сюзан си обу чорапите и обувките, закопча си ризата, изправи се и си сложи слънчевите очила.

Станах и докато тя си закопчаваше банана, си облякох ризата. — Готов ли си?

Спуснахме се по склона към паркинга. Сюзан отключи веригата на мотопеда, извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.

— Обаждам се в „Рекс“ — осведоми ме тя, после заговори на виетнамски и спомена името ми. Отговорът очевидно не я задоволи и гласът й стана малко остър. Кучка. След дълга поредица едносрични думи и съгласни Сюзан затвори. — Нямало нищо за теб. Но им дадох номера на мобифона си и им казах да ми позвънят веднага щом донесат паспорта ти или някакво съобщение за теб.

Подаде ми телефона, запали мотопеда й аз се метнах зад нея.

— Извинявай, трябваше да те попитам дали ти искаш да караш — рече Сюзан.

— По-късно.

Понесохме се по сайгонските улици.

— Помниш ли името на онзи човек на летището? — попита тя.

— Защо? Да не би да познаваш лошите по име?

— Някои. Имената се носят от уста на уста.

— Казваше се Манг. Полковник.

— Манг е собственото му име — каза Сюзан. — Знаеш ли фамилията му?

— Представи се като полковник Манг — отвърнах аз. — Как може това да е собствено име?

— Мислех, че си живял тук. След чина или титлата си виетнамците използват малките си имена — които всъщност стоят накрая. Така ти ще си господин Пол, а аз — госпожица Сюзан.

— Защо?

— Не зная. Те са си в родината. Могат да правят каквото си искат. Не си ли го научил, когато си бил тук?

— Честно казано, американските войници не знаеха почти нищо за виетнамците. Може би това е бил един от проблемите.

Тя продължи, без да отговори на забележката ми.

— Те много внимават за обръщенията. Винаги използвай съответната титла, господин, госпожица, госпожа, полковник, професор и така нататък, след това малкото им име. Става им приятно, ако знаеш виетнамската дума. Дай-та Манг. Полковник Манг. Онг Пол. Дядо Пол. — Сюзан се засмя.

Как ли беше на виетнамски „кучка“?

— Ще поразпитам за полковник Манг — каза тя, — но ако го срещнеш пак, опитай се да научиш фамилното му име.

— Убеден съм, че ще го срещна пак.

— Каза ли му къде отиваш?

— Хотелските ми резервации му дават част от маршрута ми. Той обаче иска да знае и останалата част и тогава ще ми върне паспорта.

— Ти искаш ли Манг да знае къде отиваш?

— Не особено.

— Тогава излъжи. Това не е ефикасна полицейска държава. Искаш ли да видиш още една забележителност?

— Естествено.

— Приятно ли ти е?

— Приятно ми е при тази скорост.

Тя се пресегна назад и ме потупа по коляното.

— По-късно ще изкарам звяра и ще се поразходим до каучуковата плантация на „Мишлен“. Искам да излезем от града. Съгласен?

— Може би трябва да остана в хотела, в случай че полковникът ме повика.

— Днес е неделя. Той си е вкъщи и чете биографията на Хо Ши Мин, докато жена му готви семейното куче. — Сюзан се засмя.

Засмях се и аз. Искам да кажа, понякога трябва да се смееш.

За някой друг Сюзан Уебър щеше да е оживяла мъжка фантазия. Обаче нещо ми подсказваше, че е като страната, в която живее: красива и екзотична, съблазнителна като тропически вятър в звездна нощ. Ала някъде в ума си чувах приближаващото се потропване на бамбукови пръчки.

Минахме по „Ле Дуан“, широк булевард с надвиснали от двете страни зелени клони, Сюзан отби до тротоара и посочи отсрещния тротоар.

— Познаваш ли това място?

Зад висока бетонна стена със стражеви кули се издигаше масивна бяла сграда, висока шест етажа — поредната панелна постройка в стила на шейсетте години. Трябваха ми няколко секунди, за да позная някогашното американско посолство.