Нелсън Демил - На север

— Само гледай да останеш жива.

— И ти.

— На мен ми е трети мандат. Аз съм професионалист.

— Ти си като хлапе, което се е изгубило в гората.

Сюзан извади мобилния си телефон и без да вади цигарата от устата си, набра някакъв номер, заговори на виетнамски, изслуша отговора, рязко отвърна и изключи.

— Има съобщение за теб и въпреки това не са ми се обадили.

— Ще го споделиш ли с мен, или още не си свършила да се оплакваш от качеството на услугите?

— Съобщението е от полковник Манг. Утре в осем сутринта трябва да се явиш при него в имиграционната полиция… Ще ти помогна да стигнеш до там.

— Мога да работя с карта — отбелязах аз.

— С какво си го ядосал пък този? — попита Сюзан.

— Държах се твърдо, но учтиво. Но може да съм казал нещо, с което да съм го вбесил.

Тя кимна.

— Смяташ ли, че той знае нещо?

— Няма какво да знае. Благодаря ти за загрижеността, обаче това не е твой проблем.

— Естествено, че е. Ти си от Масачузетс. Освен това ми харесваш.

— Виж, и ти ми харесваш. Точно затова искам да стоиш настрани.

— Както кажеш. — Сюзан се метна на мотора и аз се настаних зад нея. Имаше много повече място и бе много по-удобно, отколкото на мотопеда. Нейната седалка имаше дръжка, за която можех да се хвана. Тя запали и двигателят изрева.

Излязохме от паркинга, поехме на юг, прекосихме друго мостче и напуснахме острова. Отляво видях река Сайгон — по нея в този неделен следобед плаваха туристически корабчета.

Сюзан спря на банкета и се обърна към мен.

— Ако смятат, че замисляш нещо, няма да те експулсират. Ще те следят.

Не отговорих.

— Ако те арестуват, ще изберат някое градче, където могат да правят с теб каквото поискат. Затова е по-добре да не си сам.

— Няма ли да арестуват и теб?

— Аз съм важен член на американската бизнес общност и ако ме арестуват безпричинно, ще се вдигне голям шум.

— Е, ако ми потрябва бавачка, ще те осведомя.

— Труден клиент сте, господин Бренър.

— Попадал съм и в по-кофти ситуации.

— Още не знаеш каква ще е тази.

Тя настъпи газта и отново се понесохме по пътя.

Продължихме на запад през разнообразен терен: оризища, нови индустриални райони, първобитни села и високи жилищни блокове. След двайсет минути бяхме оставили града зад себе си. В неделя следобед нямаше много автомобили, за сметка на волските каруци, велосипедите и пешеходците, между които Сюзан слаломираше, без да намалява скоростта, и почти постоянно надуваше клаксона.

Скоро изчезнаха и оризищата, за да направят място на хълмове със зеленчукови градини, пасища и горички.

От време на време минавахме покрай езерца, в които разпознавах кратери от бомби. От въздуха водата се виждаше в три цвята: прозрачно синя, мътнокафява или червена. Последната говореше за пряко попадение върху бункер с много хора. Човешка супа, така им викахме.

— Красиво е, нали? — надвика рева на мотора Сюзан.

Не отговорих.

Подминахме четири разбити американски танка М-48 с избледнели обозначения на някогашната южновиетнамска армия и предположих, че са били унищожени през април 1975-а, когато северновиетнамците бяха настъпвали за последната битка за Сайгон. За щастие тя не се бе състояла.

След поредния завой пред нас изникна огромно гробище.

— Спри — казах на Сюзан.

Тя отби и слязохме. Влязох през един отвор в ниската стена и застанах сред хилядите покрити с лишеи каменни плочи. До някои от тях бяха забити червени знамена с жълта звезда в средата. Върху всяка плоча имаше керамична паница с ароматични пръчици, някои димяха.

Към нас се приближи един старец и Сюзан го заговори. После се обърна към мен.

— Тук са погребани главно местни партизани от Виетконг и техните семейства. Онази част от гробището е за северновиетнамците, загинали за свободата на Юга. Или поне той използва този израз. Предполагам, че ти ги наричаш „нашественици“.

— Попитай го дали наблизо има южновиетнамско военно гробище.

Тя отново поговори със стареца.

— Такива гробища били забранени. Северновиетнамците изровили с булдозери всички южновиетнамски военни гробища. Това го натъжавало и разгневявало, защото не можел да почете гроба на загиналия си син, който служел в южновиетнамската армия. Другият му син бил партизанин и го погребали тук.

Замислих се за това и за нашите гробища от Гражданската война, в които бяха погребани бойци от Севера и Юга. Ала тук сякаш беше изличена цялата памет на победената нация или пък тънеше в безчестие, като ръждясалите танкове, оставени за спомен от комунистическата победа.