Нелсън Демил - На север

Слънцето се бе спуснало под тентата на кафенето. Беше горещо.

— Забравих колко е топло тук през февруари — отбелязах аз.

— На север е по-хладно. Времето се променя още щом минеш Облачния проход. Сега там е дъждовният сезон.

— Спомням си го от шейсет и осма.

Сюзан зарея поглед някъде, после каза, сякаш на себе си:

— Толкова много години след последния изстрел войната продължава да е надвиснала над тази страна… например онзи мъж оттатък улицата.

Погледнах натам и видях еднокрак старец, който ходеше с патерици. Липсваше и част от едната му ръка.

— И онези танкове край пътя — продължи тя, — тунелите в Ку Чи, безбройните военни гробища, паметниците по бойните полета и военните музеи във всеки град, младежите без родители… Когато дойдох тук, почти не обръщах внимание на всичко това, но не можеш вечно да го пренебрегваш. То е навсякъде и аз не виждам дори само половината.

Не отговорих.

— Това е част и от икономиката, основната причина за туризма в страната. Младите чужденци се забавляват с цялата тази носталгия по войната — нали разбираш, ветераните, които се завръщат, за да видят това или онова. Те… Ние го наричаме „екскурзия в Света на Виетконг“. Всъщност е ужасно. Безсърдечно. Сигурно си ядосан.

Не отговорих.

— Ароматичната пръчица… беше много мило от твоя страна.

За пореден път не й отговорих и известно време поседяхме в мълчание.

— Много странно е да съм пак тук… — накрая казах аз. — Виждам нещо, което ти не виждаш… спомням си неща, които ти никога не си преживявала… и не искам да ти изглеждам особен… но от време навреме…

— Няма нищо. Наистина. Просто ми се ще да говореше за това.

— Едва ли мога да изразя с думи как се чувствам.

— Искаш ли да се прибираме в Сайгон?

— Не. Тук ми харесва. Сигурно е заради компанията.

— Сигурно. Определено не е заради жегата и праха.

— Или заради твоето каране.

Сюзан повика момчето, даде му един долар, поръча му нещо и то изтича на улицата. След няколко минути се върна със слънчеви очила и пачка донги, които тя му каза да задържи. После разтвори очилата и ми ги сложи.

— Ето, така приличаш на Денис Хопър в „Спокойният ездач“.

Усмихнах се.

Сюзан вдигна фотоапарата.

— Придай си суров вид.

— Аз съм си суров.

Тя натисна бутона.

После даде апарата на момчето, придърпа стола си до моя и преметна ръка през раменете ми. Хлапето ни снима, както бяхме наклонили глави един към друг и се чукахме с бирите.

— Направи още няколко за Бил — предложих аз.

Сюзан си взе фотоапарата от виетнамчето и попита:

— Може ли да ти ги пратя вкъщи, или това ще предизвика проблеми?

Прочетох истинския подтекст на въпроса й.

— Живея сам.

— И аз.

Използвахме единичната тоалетна в дъното и измихме праха от пътя. Сюзан даде на собственика един долар за бирите и му честити Новата година. Излязохме на улицата и тръгнахме към мотора.

— Обичаш ли да караш? — попита ме тя.

— Естествено.

Тя провеси фотоапарата през рамо, даде ми ключовете и се метнахме на седалката. Запалих двигателя и Сюзан ми изнесе кратък урок по шофиране на руски „Урал“.

— Скоростите малко заяждат, предните спирачки са меки, задните държат. Ускорението може да е по-бързо, отколкото си свикнал, и предницата малко се приповдига. Иначе е мотор мечта.

— Ясно. Дръж се. — И полетях прекалено бързо по главната улица. Подминах две ченгета на велосипеди, които ми изкрещяха нещо. — Да спра ли искаха?

— Не. Пожелаха ти приятен ден. Продължавай.

След десет минути бяхме далече от Ку Чи и започвах да свиквам с мотора, обаче имах проблеми със задръстванията по тесния път.

— Натискай клаксона. Трябва да предупреждаваш хората. Затова са го сложили.

Натиснах бутона и надух клаксона, докато се провирах между колела, пешеходци, мотопеди, свине и волски каруци.

Сюзан се наведе напред, прегърна ме с дясната си ръка през кръста и постави лявата си длан на рамото ми.

— Страхотно се справяш.

— Те не смятат така.

С нейните упътвания след няколко минути се движехме по тесен, почти непавиран път.

— Къде отиваме? — попитах я.

— Тунелите са право пред нас.

След още няколко километра видях равен открит район, където бяха спрели пет-шест автобуса.

— Спри на ей онзи паркинг — каза Сюзан.

Спрях под мижавата сянка на няколко хилави дръвчета.

— Намираме се при един от входовете на тунелите — поясни тя.

— Това част от Света на Виетконг ли е?