Нелсън Демил - На север

Качихме се и излязохме от паркинга. Сюзан продължи на север по обратния път, който вече представляваше само непавирана пътека.

— Тази машина е добра за черни пътища, но трябва да се държиш здраво — извика тя.

Бясно заподскачахме и моторът на няколко пъти поднесе, но Сюзан очевидно си знаеше работата и започнах да се чувствам по-спокоен, че няма да се претрепем.

— Този път води до шосе номер тринайсет, което минава през каучуковата плантация на „Мишлен“ — викна тя. — После ще се върнем в Сайгон по шосето, по което няма много движение, така че ще стигнем бързо.

Движехме се на север по най-отвратителния път в това полукълбо и ми се струваше, че бъбреците ми ще изскочат през ушите.

Накрая стигнахме до двулентово павирано шосе и Сюзан зави надясно.

— Това е каучуковата плантация. Това са каучукови дървета.

Пътят изглеждаше почти пуст и тя настъпи газта. Носехме се със стотина километра в час, но шосето бе равно. Слънцето обаче бързо залязваше и сенките на каучуковите дървета бяха дълги и мрачни.

Спомних си думите на Карл, че е служил в Единайсета бронирана мотопехотна дивизия, а и от други ветерани знаех, че в плантацията на „Мишлен“ край шосе 13 са се водили много сражения.

Представих си Карл зад картечницата на бронетранспортьора, захапал цигара и насочил бинокъл към призрачната гора, навярно въобразявайки си, че е генерал Гудериан 6 6 Хайнц Вилхелм Гудериан (1888–1954) — немски генерал, един от главните създатели на доктрината за бронираната армия и блицкрига между Първата и Втората световна война. — Б.пр. , повел танковете си срещу Русия. Щях да му кажа, че съм идвал тук — ако се случеше пак да разговаряме.

След двайсет минути излязохме от зловещата каучукова гора и навлязохме в район, обрасъл с храсталаци. Вече беше тъмно и по пътя имаше само мотопеди и леки коли. Когато наближихме Сайгон, движението стана по-натоварено и Сюзан трябваше да намали скоростта.

Нощем военновременният Сайгон приличаше на светъл остров в безкраен океан от мрак. Животът в града продължаваше — в предградията се появяваха заграждения от бодлива тел и бариери и войниците заставаха нащрек. След залез-слънце нищо извън столицата не помръдваше, а ако мръднеше, трябваше да го убиеш. А зад бодливата тел бяха военните бази, също малки атоли, като Биен Хоа и „Тан Сон Нат“, където войниците пиеха бира и играеха комар, гледаха филми от родината, пишеха писма, чистеха снаряжението си, проклинаха войната, стояха на пост и неспокойно спяха. А ако имаше късмет да го пратят нощен патрул, човек понякога срещаше мъжете и жените от тунелите в Ку Чи.

Наближавахме града откъм север и видях светлините на летище „Тан Сон Нат“. Още по на изток се бе намирала някогашната ми база в Биен Хоа, където също имаше писти, само че за военни самолети.

— Знаеш ли какво е станало с американската военна база в Биен Хоа? — попитах Сюзан.

— Мисля, че е виетнамско военно летище. За реактивни изтребители. Преди ти да ми кажеш нямах представа, че е била американска база.

— Предполагам, че не мога да посетя старата си казарма.

— Не, освен ако не искаш да те застрелят.

— Не искам.

Прекосихме някакъв кален канал и стигнахме на Хан Хои по същия мост, по който го бяхме напуснали. Улиците на острова бяха тъмни, но Сюзан знаеше пътя. Изпреварихме един жълт полицейски джип и мъжът на предната дясна седалка ни изгледа, после колата потегли след нас.

— Имаме си компания — предупредих Сюзан.

— Зная. — Тя изключи фаровете и зави по някаква тясна уличка, където колата на ченгетата не можеше да влезе. Изглежда, този район й бе познат и след няколко минути спряхме на паркинга до блока на семейство Нгуен.

Оставихме мотора и скоро отново бяхме на път с малкия „Минск“, който изглеждаше още по-неудобен, отколкото си го спомнях. Докато караше към центъра, Сюзан си погледна часовника й каза:

— Точни сме. Сега е осем без двайсет и до осем ще сме в службата ми.

— Къде е службата ти?

— На улица „Диен Биен Фу“. Близо до Нефритената императорска пагода.

— Това ресторант ли е?

— Не, това е Нефритената императорска пагода.

— Звучи като ресторант в Джорджтаун.

— Не мога да повярвам, че съм прекарала цял ден с теб.

— Аз също.

— Майтапя се. Ти си много забавен. Приятно ли ти беше днес?

— Да. Не зная кое най-много ми хареса — срещата с Бил, жегата, твоето каране, военните спомени от Сайгон, пътят от ада до тунелите в Ку Чи или бягството от ченгетата.