Нелсън Демил - На север

— Не забравяй, че те черпих бира, купих ти слънчеви очила и платих билетите.

— Да. Благодаря.

Минахме над калната река, влязохме в центъра на града и продължихме покрай река Сайгон. Беше невероятно оживено за неделя вечер и аз го отбелязах.

— Викат му „сайгонска треска в неделя вечер“ — поясни Сюзан. — Кой знае защо, виетнамците повече излизат в неделя, отколкото в събота вечер. Шантава работа. След вечеря ще отидем да пийнем по нещо, да потанцуваме и ако искаш, ще те заведа в един караоке бар.

— Скапан съм.

— Тъкмо ще си починеш.

Завихме по една тясна улица, която пресичаше няколко натоварени булеварда.

— Винаги ли караш сама? — попитах, докато чакахме на поредния светофар. — Искам да кажа, извън града.

— Понякога. Бил не си пада по моторите. Понякога ходя с приятелка. Виетнамка или американка. Защо?

— Не е ли опасно за сама жена?

— Не, естествено. В повечето будистки страни жените не са подложени на сексуален тормоз. Струва ми се, че проблемът по-скоро е културен, отколкото религиозен. Разбира се, ако си млада и хубава като мен, някой виетнамец може да се опита да те сваля в бара, но не го правят много умело.

— Дай ми пример.

Тя се засмя.

— Ами, първо ти казват, че си красива и че много пъти са те виждали на улицата.

— Какво му е лошото? И аз често използвам тези думи.

— Някога имал ли си успех?

— Не.

Сюзан отново се засмя и потегли. След няколко минути излязохме на улица „Диен Биен Фу“.

Скоро минахме покрай изключително внушителна пагода, от която някой ден щеше да стане страхотен ресторант, после Сюзан спря пред модерна сграда от стъкло и стомана с еркер, надвиснал над тротоара. Слязохме от минска и тя го забута към входа. Портиерът й отвори вратата, усмихна се и каза нещо на виетнамски.

Сюзан извади фотоапарата и тръгнахме към асансьорите.

Когато се качихме в кабината, Сюзан активира бутона за седмия етаж със специален ключ, после каза:

— Не позволявай на онези във Вашингтон да те замесят в нещо опасно.

Вече беше малко късно за този съвет.

Асансьорната врата се отвори и се озовахме в просторна приемна с черни лакирани мебели, гравюри върху оризова хартия и розов мраморен под. Над регистратурата с месингови букви пишеше: „Американ–Ейжън Инвестмънт Корпорейшън, Лимитид“.

— Добре дошли в „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“, господин Бренър — каза Сюзан. — Искате ли да си купите половин фабрика за консервиране на риба?

— Ще се задоволя с цял скоч и сода.

Под името на фирмата висеше знаме със златен металически 160 надпис „Чук мунг нам мои“ и под него „Честита Нова година“ на английски.

На пода имаше ниско кумкуатово дърво и няколко цъфнали клонки бяха пъхнати в нещо като стойка за чадъри. Повечето цветчета бяха нападали по мрамора.

Вдясно от регистратурата имаше червена лакирана двукрила врата и Сюзан притисна дланта си към скенера. Прозвуча сигнал и едното крило се отвори.

Забелязах, че осветената приемна се наблюдава от камера.

Последвах я в просторно помещение, заето от бюра и преградени участъци — типичен модерен офис, който можеше да се намира навсякъде по света.

Нямаше никой друг, обаче флуоресцентните лампи светеха. Тук също имаше камери. Миришеше на застоял цигарен дим — от двайсет години не бях подушвал тази миризма в американски офис.

— Целият горен етаж с терасата е наш — поясни Сюзан, докато вървяхме. — Климатичната инсталация е изключена, затова е малко задушно.

Стигнахме в дъното на помещението до три разположени на голямо разстояние една от друга врати. Сюзан отиде при най-лявата, на чиято месингова табела пишеше „Сюзан Уебър“, набра цифровия код на ключалката и отвори.

В стаята бе тъмно и Сюзан светна лампите. Влязохме в голям ъглов офис с прозорци на двете стени. Огледах се за видео скенер, но не забелязах.

— Хубав офис.

— Благодаря. — Тя остави фотоапарата на бюрото до един вече изсниман филм, после отвори най-горното чекмедже, извади стек марлборо и измъкна един пакет. Запали с хромирана настолна запалка и силно дръпна дима. — Уф… Ставам нервна и раздразнителна, когато не мога да пуша.

— Какво оправдание си намираш през останалото време?

Сюзан се засмя и отново дръпна от цигарата.

— Преди половин година ходих в Ню Йорк на едно съвещание. Четири часа в забранена за пушене сграда, а и цикълът ми беше дошъл. За малко да се побъркам. Как според теб да се върна в Щатите?