Нелсън Демил - На север

— Моля, предупредете всички стои заедно и не страхува. Всичко съвсем безопасно.

Тунелният плъх повтори инструкциите й и прибави няколко съвета от себе си, с което се превърна в нещатен помощник-екскурзовод. Адски странно, като се замисли човек.

Влязохме в тунела и виетнамката помоли тунелния плъх да застане най-отзад.

Входът беше широк, само че много нисък и всички трябваше да се приведат. Наклонът отначало бе полегат, после ставаше по-стръмен и проходът се стесняваше. Слабите електрически крушки едва го осветяваха.

Бяхме двайсетина, включително две млади австралийски двойки, шест американски семейства на средна възраст, някои с деца, останалите млади хора.

От време на време екскурзоводката казваше по нещо, изчака японската група да се отдалечи напред и продължи навътре в лабиринта.

Тук бе много по-хладно, но доста влажно. Чух някъде да цвърти плъх.

— Подходящо място за втора среща — подметнах на Сюзан.

Тунелът ставаше все по-тесен и нисък и скоро започнахме да пълзим в мрака по тръстикови рогозки и парчета мокър хлъзгав найлон. Искам да кажа, защо ми беше тая гадост?

Накрая излязохме в нещо като малка стая, осветена от електрическа крушка. Всички се изправихме. Екскурзоводката включи фенерче и плъзна лъча наоколо.

— Тук е кухнята. Там виждате място за готвене, а дупка на таван е за дима. Дим отива в селска къща и селянин готви, за да американец мисли, че селянин готви. Нали?

Засвяткаха фотографски светкавици. Сюзан каза „Усмихни се“ и ме заслепи със светкавицата си.

Виетнамката насочи лъча на фенерчето си към групата.

— Къде американец, който сражава в тунел? Къде?

Всички се заозъртахме, ала него го нямаше. Самоотлъчка. Екскурзоводката явно се обезпокои, но като се имаше предвид ограничената отговорност на Тунелната корпорация, не беше прекалено загрижена.

Продължихме нататък около половин час и започна да ми става студено, влажно и клаустрофобично. Бях уморен и се чувствах мръсен. Нещо ме ухапа по крака. От известно време бе престанало да ми е забавно и кръстих обиколката „Отмъщението на партизанина“.

Накрая стигнахме до същия тунел, през който бяхме влезли, и след пет минути бяхме на слънце. Всички изглеждаха отвратително, но след няколко секунди хората се заусмихваха. Струваше си пощенската картичка до дома.

Екскурзоводката ни благодари за смелостта и вниманието и всички й дадоха по долар, което обясняваше защо се е захванала с най-скапаната работа на земята.

Докато се отдалечавахме, я видях да се мие в леген с вода.

— Благодаря, че ми предложи да дойдем — казах на Сюзан.

— Радвам се, че ти е харесало. — Тя се огледа. — Ей, какво стана с тунелния плъх?

— Не зная. Но ако оная група виетнамци зад нас не излезе, смятай, че си получила отговор на въпроса.

— Бъди сериозен. Човекът може да се е изгубил или да се е чалнал вътре. Не трябва ли да направим нещо?

— Екскурзоводката знае, че е изгубила един от нас, и ще се погрижи. Нали й дължи един долар.

Запътихме се към няколко сергии за сувенири, където продаваха боклуци от войната като в Музея на американските военни престъпления. Един тип се опита да ни пробута хошимински сандали, направени от стари автомобилни гуми, които някога били носени от партизанин по Пътеката на Хо Ши Мин. Всички продавачи бяха облечени в черни пижами и сандали и носеха конични сламени шапки, точно като партизани. Отначало това ми се стори абсолютно сюрреалистично, но после реших, че е идиотско.

Купихме си еднолитрови бутилки вода и аз използвах моята, за да се измия и да утоля жаждата си.

— Не мога да си представя как вътре години наред са живели хора — каза Сюзан. — Не мога да си представя и как сте живели в джунглата вие.

— Аз също.

Забелязахме нашия тунелен плъх да седи на един пластмасов стол с бутилка бира в ръка. И отидохме при него.

— Уплашихме се, че сме те изгубили — казах му аз.

Той ме погледна и не ме позна. Попитах го:

— С какво си дошъл?

— С рейс.

— Ясно. Най-добре вече да се качваш на рейса.

Мъжът помълча няколко секунди, после заяви:

— Връщам се вътре.

— Може би днес не е подходящо — посъветва го Сюзан.

Той я погледна — всъщност погледът му мина през нея, изправи се и повтори:

— Връщам се вътре. — И се запъти към входа на тунела.

— Защо не се помъчиш да го разубедиш? — попита ме Сюзан.

— Не. Остави го. Трябва да опита пак. Идва отдалеч.

Върнахме се при мотора.

— Аз ще карам — каза тя. — Трябва да сме в Сайгон преди мръкване, аз познавам пътищата.