Нелсън Демил - На север

Въпросът бе реторичен, но въпреки това й отговорих.

— Навярно не можеш. Навярно животът ти е тук.

Сюзан ме погледна и очите ни се срещнаха. Тя угаси фаса.

— Ако ми дадеш адреса си, ще ти пратя снимките, които направихме.

— Сигурна ли е пощата ти?

— Всеки ден пращаме фирмената си поща с „Фед Екс“. Тя се сортира в Ню Йорк и се разпраща от там. Ако искаш да ми пратиш нещо, използвай нюйоркския ми адрес. — Тя ми подаде визитка с нюйоркския адрес на „Американ-Ейжън Корпорейшън“. Запомних го наизуст и й върнах картичката с думите:

— По-добре да не я нося със себе си.

Сюзан отново ме погледна.

— Има ни в указателя на Манхатън, ако го забравиш.

После седна на бюрото си, сложи си слушалки и отвори гласовата си поща.

— В онзи шкаф има лед — осведоми ме тя. — Аз ще пия джин с тоник.

Отворих шкафа, който се оказа малък хладилник, и извадих леда. Чашите и бутилките бяха отгоре. Докато тя прослушваше съобщенията си, аз приготвих напитките.

На стената над шкафа висяха двете й дипломи, поставени в рамки — от Амхърст и Харвард. До тях имаше грамота от Американската търговска камара — клон Хошимин. Това бе поразително, но през последното денонощие постоянно нещо ме беше поразявало и нямаше да се изненадам даже да бях видял, че е наградена с орден „Ленин“ за ударен труд. Кой знае как, се бях озовал в успоредна вселена, в която ние бяхме победили във войната.

На самия шкаф имаше четири снимки. Най-близката бе на Сюзан с квадратна шапка и тога — пурпурна, така че трябваше да е в Харвард, ако не ме лъжеше моята бостънска памет. Самата Сюзан изглеждаше по-млада, разбира се, но и… предполагам, може да се каже, че още не е била закоравяла от живота си в нюйоркския корпоративен свят или обръгнала от прекараните в Сайгон години. И аз имах такава снимка, само че от завършването на гимназия, преди да ме пратят във Виетнам.

Хвърлих поглед към нея. Колкото и да беше красива, тя изглеждаше малко прекалено уморена от света за възрастта си. Или по-меко казано, лицето й разкриваше известен характер.

На втората снимка се виждаше красива, добре облечена петдесетинагодишна двойка — очевидно родителите й. Баща й имаше вид на симпатяга, а майка й бе хубавица.

Третата фотография беше семейна, на фона на коледна елха и камина. Там бяха родителите, Сюзан, по-малкият й брат и сестра й, която изглеждаше мъничко по-млада от нея. Всички бяха красиви, носеха поло и панталони от туид и бяха типични бели протестанти.

Четвъртата снимка бе направена на открито и можеше да е от лятна сватба — беше се събрала цялата фамилия, баби и дядовци, семейства, деца и бебета. Сюзан носеше дълга бяла лятна рокля и косата й бе късо подстригана. До нея стоеше Хари Хубавеца и я прегръщаше през голото рамо. Носеше официално бяло сако и имаше бронзов загар. Можеше да е неин роднина, обаче нямаше такъв вид и трябваше да й е гадже или дори годеник, след като се беше намъкнал на семейна фотография.

Забелязах, че никъде няма снимка на Лъскавия Бил.

Извърнах се от шкафа и видях, че Сюзан си проверява имейла. Тя вдигна поглед.

— Както се досещаш, това е семейството ми. Те са идеални във всяко отношение, освен някои интересни странности и неустановени психически разстройства. — Сюзан се засмя. — Но аз ги обичам. Наистина. Ще ти харесат.

Погледите ни се срещнаха.

— И ти сигурно ще им харесаш. Освен на дядо Бърт, който смята, че ирландците трябва да бъдат депортирани.

Усмихнах се.

Тя се върна към имейла си.

— Седни ей там. След малко идвам.

Седнах на един въртящ се стол до прозорците пред масичка с черен гранитен плот и се загледах в Сюзан, която пишеше на клавиатурата. Беше възприела друга самоличност още щом бяхме влезли във фоайето на сградата.

Докато отпивах от скоча със сода, се огледах. Плюшеният килим бе нефритенозелен, мебелите бяха от полирано дърво, стените бяха покрити с жълта коприна, в която различих фин бамбуков мотив.

През източните прозорци се виждаше изтъняващата луна. След по-малко от седмица съвсем щеше да изчезне и ако бях на открито, това щеше да е в моя полза, както беше в полза на врага през шейсет и осма.

В една голяма ниша забелязах факс, ксерокс, машина за унищожаване на хартия и сейф. Да разполагаш с такива неща за лично ползване не бе само символ на статус, но и очевиден признак на мерки за сигурност. Нищо важно не биваше да напуска или влиза в този офис от общото помещение. Това ми беше познато.

Сюзан стана от бюрото, настани се на стола срещу мен и вдигна чашата си с джин и тоник.