Нелсън Демил - На север

— Спомняш ли си улица „Ту До“?

— Наистина съм ходил там няколко пъти. Служебно. По време на мандата си през седемдесет и втора бях военен полицай.

— Наистина ли? Ами първия път? През шейсет и осма, нали?

— Да. Бях готвач.

— О… мислех, че си правел нещо опасно.

— Правех. Готвех. Та значи живееш в квартала на червените фенери, така ли?

— Сега си е съвсем нормален. Според човека, от когото взех жилището под наем, по време на французите улицата се казвала Рю Катине. Тогава била модерна, но много опасна, пълна с шпиони, двойни агенти, мрачни бистра, скъпи куртизанки и частни заведения за пушене на опиум. По американско време преживяла упадък, после комунистите я разчистили и я преименували на „Донг Хои“ — „всеобщо въстание“. Обожавам тия тъпи имена.

— Гласувам за Рю Катине.

— И аз. Все още можеш да я наричаш така или „Ту До“ и повечето хора знаят за какво става дума. — Сюзан прибави: — Моят апартамент е строен от французите — високи тавани, прозорци с щори, тавански вентилатори и красиви гипсови корнизи, които се рушат. И няма климатик. Очарователно е. Ще ти го покажа, ако имаме време.

— Като говорим за време…

— Добре. — Тя се изправи. — Да започваме.

Отиде в нишата и аз я последвах. Тя написа нещо на лист с фирмен знак и ми го подаде. Надписът гласеше: „Уебър — 64301“.

— Това е моят шифър, за да знаят, че съм аз и че не съм… хм…

— Под чужд контрол.

— Точно така. Ако в номера има деветка, значи действам под принуда. Под принуда ли действам?

— Без коментар. Сега аз трябва да се подпиша, нали?

— Да. Предполагам, че някой отсреща познава подписа ти.

— И аз така предполагам. — Тя ми подаде химикалка и аз се подписах.

— Вълнуващо е — отбеляза Сюзан.

— Лесно се вълнуваш.

Тя пусна листа в машината и набра 703, кода на северна Вирджиния, после номера, който не ми беше известен. Факсът иззвъня и започна да стърже.

— Не е зле — каза Сюзан. — От първия опит. Листът излезе от другата страна.

— Това си заслужава да пийнем по още едно.

Тя отиде при шкафа и напълни две чаши. Докато се връщаше, факсът иззвъня. Сюзан ми подаде скоча, взе листа и го пъхна в машината за унищожаване на хартия.

Обратният факс излезе от отвора и аз го взех. Познах почерка:

„Здравей, Пол. Здравата ни уплаши през последните петнайсет минути. Радвам се да те чуя и се надявам, че всичко е наред. Можем да продължим разговора по имейл. Госпожа У. има инструкции.

Взирах се в текста, думи от друга галактика, като че ли с мен се бяха свързали извънземни или Господ. Обаче всъщност беше просто Карл. Навсякъде можех да позная стегнатия му като кокоши гъз почерк.

Сюзан вече седеше на бюрото си и влизаше в мрежата. Унищожих факса от Карл.

Излязох от нишата и си придърпах стол до Сюзан.

— Добре, установихме контакт — каза тя. — Той иска ти да започнеш. Какво ще му кажеш?

— Предай му, че утре в нула осем нула нула имам среща имиграционната полиция — цел неизвестна.

Сюзан написа съобщението и го прати. След малко се получи отговор: Паспортът ти още ли е в тях?

— Да, визата ми също. — Тя прати имейла и аз й казах: — Пусни ме да седна на твоето място, Сюзан. Ще трябва да се преместиш от екрана.

Сюзан ме изгледа, после се изправи, взе чашата си и седна на стола срещу бюрото си.

Карл отговори: Разкажи какво се случи на летището.

Отпих глътка скоч и започнах да пиша, като описвах историята подробно, но сбито. Отне ми десет минути и накрая завърших с думите: Смятам, че е било случайна проверка, но може да е изложило операцията на риск. Вие решавате.

Отговорът се забави и си представих Карл в стая заедно с още неколцина души: може би Конуей, други агенти от ФБР и КСО и хора, за които можех само да гадая.

Накрая имейлът пристигна и се оказа много по-кратък от разговора във Вирджиния, който бе довел до него: Ти решаваш, Пол.

Почуках с пръсти по бюрото и отново отпих глътка уиски. Не исках много да се бавя, като че ли се колебая. Да или не? Проста работа. Решението може да зависи от полковник Манг. Разбирах, че се измъквам, затова прибавих: Ако ми върнат паспорта, ще продължа с изпълнението на задачата. Натиснах „Изпрати“.

Този път отговорът пристигна светкавично. Добре. Ако те експулсират, ще знаем, че си направил всичко възможно.

Има и трета възможност — написах аз.

Във Вирджиния обмислиха думите ми и Карл отвърна: Погрижи се г-жа У. да научи, ако те арестуват. Уговори си среща или телефонен разговор с нея и й кажи да установи контакт с нас, ако не се свържеш с нея.