Нелсън Демил - На север

До стената седеше старица — продаваше ароматични пръчици. Дадох й един долар и взех една, отидох при най-близкия гроб и прочетох надписа: „Хоанг Ван Нгок, трунг-юй, 1949-1975“. Бяхме родени в една и съща година, но слава Богу, приликата стигаше само до тук. Сюзан застана до мен и запали пръчицата със запалката си. Във въздуха се издигна дим и аромат на тамян.

Не обичам да се моля, освен когато стрелят по мен, обаче оставих пръчицата в паницата, като си мислех за тристате хиляди северновиетнамци, които нямаха надгробни плочи, за нашите изчезнали две хиляди и за стотиците хиляди южновиетнамски войници, които лежаха под земята в изринати с булдозери гробища. Замислих се за Стената, за това как с Карл стояхме там, после за Тран Ван Вин.

Нещо в мен настояваше, че не е възможно Тран Ван Вин да е жив, и в същото време бях убеден в обратното. Убедеността ми отчасти се основаваше на собственото ми самолюбие — Пол Бренър не бе изминал целия този път само за да открие един мъртвец. Друга причина беше почти чудотворното стечение на обстоятелствата, което ме бе довело тук и което като рационален човек, ми се щеше да отхвърля, но не можех. И накрая идваше подозрението, че Карл и неговите приятели знаят нещо, което не ми е известно.

Извърнах се от гроба и двамата със Сюзан се запътихме към мотора.

Продължихме. Спомнях си този район на запад от Сайгон, защото няколко пъти бях минавал от тук с конвои до Тай Нин на камбоджанската граница. По онова време селското население живееше главно в стратегически села, което означаваше охранявани лагери, а останалите бяха партизани, които живееха в тунелите в Ку Чи. После бяха почасовите партизани, които денем бяха за сайгонското правителство, вечеряха със семейството си и отиваха на нощна смяна с АК-47.

През войната районът между камбоджанската граница и предградията на Сайгон бе изключително оспорван и някъде бях чел, че бил най-тежко бомбардираната и обстрелвана земя във военната история. От гледна точка на моите впечатления, това спокойно можеше и да е вярно.

Спомнях си и обезлистяването с ейджънт ориндж и как когато всички растения покафявяваха и умираха, американските бомбардировачи хвърляха напалм и запалваха пожари. Гъстите облаци дим се кълбяха дни наред, докато не завалеше дъжд и не покриеше всичко с мокри сажди.

Виждах, че растителната покривка се е възстановила, ала не изглеждаше както трябва — изглеждаше хилава и рядка, несъмнено резултат на остатъчните химикали в почвата.

Моторът вдигаше много повече шум от американските и японските машини, затова почти не разговаряхме.

Бяхме на пътя от около час и се движехме на северозапад към Ку Чи и Тай Нин, накъдето отиваше шосе 22. Странно, все още се губех в северна Вирджиния, обаче познавах този път. Явно някога беше бил важен за мен.

Влязохме в Ку Чи. Спомнях си го като яко укрепено провинциално селище, но сега той се бе превърнал в оживен град с нови постройки, павирани улици и заведения за караоке. Човек трудно можеше да си представи тежките боеве, които в продължение на трийсет години се бяха водили в и около него, от войната във Френски Индокитай през 1946-а до края на Американската война.

Навсякъде се вееха червени знамена и в средата на едно кръгово кръстовище имаше северновиетнамски танк върху бетонна платформа, заобиколен със знамена и цветя.

Сюзан зави по главната улица, после отби и спря. Слязохме и аз заключих мотора за една стойка, докато Сюзан вадеше фотоапарата си.

Изтупахме червения прах от дрехите си и тя ме попита:

— Идвал ли си тук?

— Неведнъж. На път за Тай Нин.

— Наистина ли? Какво си правил в Тай Нин?

— Нищо. Придружавах конвои. От Биен Хоа до Ку Чи и Тай Нин, после обратно, преди да се стъмни.

— Поразително.

Не бях съвсем сигурен какво е поразително и не попитах. Задникът ми беше натъртен, краката ме боляха и имах прах във всичките си телесни отверстия.

Разходихме се по главната улица и с изненада видях групи американци.

— Тези хора да не са се изгубили? — попитах Сюзан.

— Американците ли имаш предвид? Идват, за да разгледат прословутите тунели. Това е голяма туристическа атракция.

— Майтапиш ли се?

— Не. Искаш ли да ги видиш?

— Искам да видя една ледена бира.

Влязохме в първото отворено кафене и седнахме на ниска масичка.

Незабавно се приближи едно момче и Сюзан поръча две бири, които се появиха след секунди, само че без чаши. Покрити с прах, ние надигнахме бирите — бутилките бяха без етикети. Тя запали цигара.